Събирам пари за входа. Звъня, отваря ми комшийката и вика на мъжа си: „Андрей, къде са ти парите?“. Питам заинтригувано: „Защо неговите? Ти нямаш ли?“. А тя ми обяснява като на малко дете: „Имам, но ми трябват за мои работи, няма да ги давам за чужди, я…“
хххх
Звъннах на друга врата. Показа се щерката на собствениците – девети клас, дълга, кльощава, с изумително празни очи, с кух поглед и абсолютна индиферентност към мисълта…
„Баща ти тук ли е?“.
Нямало го.
„Майка ти?“.
И нея…
„Кажи им, че съм идвал за парите за входа…“
„Аз ще платя“ – казва и вади портмоненцето. Типично момичешко – с някакви бляскави зрънца и пайети.
„Имам едри…“
Е, викам си – има сигурно двайсетачка, ще й върна десет и монети…
Подава ми петдесет лева… Ъ? В туй хлапе толкова пари наведнъж? Бе, не ги ли е страх да й дават големи суми? Щото за града това са бая пари. А в портмоненцето ловкият ми поглед засича още банкноти. И то не по два или пет лева… ...