Nov 24, 2012, 6:16 PM

От орлов поглед 

  Prose » Narratives
1002 0 2
11 мин reading

 

     Митко крачеше на едри крачки и звукът от празното ехо на стъпките му отекваше в безлюдния коридор на завода.

     - Митев! – спря го гласът на зам.-директора. – Какво правиш, Митев? Защо не обядваш? Духом ясно, че вече сме те загубили, ама ако не ядеш, и тялом ще се затриеш. – Беше вече стигнал до Митко и хвана ръката му над лакътя. – Я гледай! Ръката ти е колкото на дъщерята. – Пусна го и го потупа по гърба.

     Ако трябваше да опишем заместник-директор Евгени Иванов с една дума, то със сигурност щяхме да кажем, че той е ГОЛЯМ човек. Беше от онези хора, които се опитваха да скрият върлинесетата си фигура с методични и упорити изследвания в областта на храненето и добрите домашни алкохолни напитки. Скоро прехвърлил четиредесет и пет, Иванов с достойнство си взе нов комплект работни сини престилки – един номер по-широки, и се потърка гордо по шкембето с форма на спукана медицинска топка. Вече стана месец и нещо, откакто го бяха повишили в заместник-директор, а той все още се държеше тормаво и сковано с хората, които трябваше да ръководи. Ей го и този младок, Митко Митев (как можеше да се казваш Митко Митев, по дяволите?), все стреснат обикаляше по коридорите, все довършваше някакви детайли по никое време, а като се пошегуваш с него, все те гледа като пресисало теле зад диоптъра си. Два метра мъж беше, здраво, право, умно момче, ама много залупен. Щеше му се на Иванов да му каже две-три приказки, ей така, по мъжки, да вземе да се огледа, симпатични момичета имаше около него, даже колежката Малинова му хвърляше по едно око от време на време, да се вземе в ръце малко. Ама ей, на - отива ли сега на заместник-директор като дърта сватовница да се обяснява на подчинените си. Иванов потупа отново Митко по гърба.

     - Готово ли е всичко за петък? – попита го.

     - Да, другарю директор, уредил съм катерчето да ни вземе от понтона сутринта в десет. Ще ни разведе нагоре по реката до лимана. После ще ги доведем следобеда в завода да си свършите работата. Запазил съм три стаи в Трансимпекса, говорил съм да гледат към Дунава. За вечерта ми обещаха да направят нещо по така – издекламира стегнато Митко със същия тон, с който би представил дисертация, свали очилата си и започна да трие стъклата с края на престилката си.

     Иванов го беше взел да му помага за организацията покрай пристигането на генерала и инженерите от София, барем се поочовечи малко, но вместо да се разсее, нервите на Митко бяха като струни. Цяла седмица пелтечеше някакви глупости, разхождаше се нервно напред-назад из стаята и не можеше да помирише даже храна. „Ами ако нещо се обърка? Или не им хареса на големците? Хем Иванов ще изложа, хем завода!” – не спираше да си мисли.

     - Браво, Митев, браво. Само вземи говори и с чичо Марин да запази за всеки случай няколко бунгала на острова, че знам ли ги чорбаджийте к'во ще им скимне. Може да им харесат нашенските комари. – Смехът на директора отекна в коридора и червендалестото му лице придоби още по-щастлив вид.

     В петък сутринта напрегната еуфория цареше навсякъде из завода – от шефските стаи с врати, облечени в изкуствена кожа, до кучето Киро на портиера – всички чакаха простигането на големците. Халетата бяха изметени, машините изчистени, склада с мунициите и материалите – подреден, поне доколкото можеше да бъде. Дори чистачката Ема Смръдливата като че ли миришеше по-малко зле днес. Очертаваше се да е прекрасен августовски ден, не много горещ заради подухващия ветрец, който подритваше по някое и друго дебело, бяло облаче из небето.

     Коремът на Митко се сви на топка, когато видя през прозореца червената ЛАДА да спира при бариерата. Зад гърба му Иванов се провикна:

     - Айде, Мите! Бързо! Дойдоха!

     Слязоха долу точно за да видят опита за козируване на пазача бай Милчо:

     - За мен е чест, другарю генерал!

    От колата бяха слезли трима мъже на средна възраст, единият от които, очевидно генералът, облечен с поизносени военни дрехи за път. Директорът се запъти да ги посрещне, а Митко ситнеше изнервено след него.

    - Другарю генерал Искрен Павлов! – захили се Иванов и си подаде ръката.

    - Какъв генерал, бе Иванов, ела тука! – генералът се опита да го вдигне в мощна прегръдка, но дори не успя да го отлепи от земята, предвид нормалните си ръст и тегло.

    - Това е млад инженер Митко Митев – представи го директорът. – Ако имате нужда от нещо тия дни и мене ме няма, към него ще се обръщате. Малко е смотан, ама е добро момче.

    Митко се изчерви като закачена девица.

    - Приятно ми е – едва измърмори.

    - Това са инж. Петко Велев – генералът посочи плешив, нисък мъж с небесно синя риза, който напомняше кръгъл балон – и инж. Мартин Събев. – Другият гостенин беше мъж с прошарена коса, зализана на една страна, с увиснали като на закачалка дрехи. – Няма защо да ви обяснявам кои са. Вярвам, знаете.

    - Евгени Иванов, приятно ми е – представи се директорът и се ръкува с гостите.

    - Честито за назначението, Иванов – каза генералът. – Къде ви е баш шефа, та са те оставили сам да се оправяш с нас.

    - В Пловдив е, занимава се с бъкиите на Тошева.

    - Да, чух за аварията. Дано всичко се оправи бързо – отговори генералът и физиономията му за секунда стана сериозна, но после отново се засмя. – Е, ще ни разходите ли по вашия тих бял Дунав?

    - Ние мислехме първо да ви разведем да разгледате. Иначе всичко е уредено, катерчето чака – каза Иванов.

    - Е, да разглеждаме! Всяка години едно и също, кво да го гледаме. Айде, че сме се нахъсали за разходка. – Генералът посочи с глава двамата си съратници. – Качвайте се, ще ни събере ЛАДА-та и петимата. Ама ти ще трябва да седнеш отпред, Иванов.

    Митко погледна объркано директора, но той само му направи машинален знак да тръгва.

    Понтона беше почти извън града, където старите крайбрежни къщички оредяваха и отстъпваха място на гората, кротко полегнала в блатните храсталаци. Тесен асфалтов път криволичеше между дърветата и излизаше на назъбена от дупки малка площадка.

    - Този понтон кажи-речи не се използва – обясни Иванов. – Откакто направиха другите два, които са по плизо до ЖП линията.

    Вече ги чакаше малко катерче, боядисано в ярко червено. Възрастен мъж с бяла, раздърпана тениска пушеше отегчено цигара, облегнал се на перилата.

    И петимата се изсипаха от задушния автомобил жадни за въздух и с потни следи по    дрехите.

    Започнаха представяния, обяснения, директор Иванов даде всичко от себе си да забавлява гостите си, изсипвайки целия си арсенал от анекдоти за тъщи и други едри бозайници. Катерчето щеше да кара чичо Мартин, на който му беше безкрайно приятно да се запознае с гостите, в това уверяваше директорът, а възрастният мъж потвърди с нещо като усмивка, преди да издиша облак дим от устата си.

    - Ама, Искрене, ние... такова... нямаме... – замънка изведнъж попареният директор, когато видя двамата инженери да отварят спарения багажник и да изкарват от него малък сак и три ловни пушки.

    - Айде, бе Иванов, стига се излага – отговори генералът с почти телевизионна усмивка. – За какво сме били път до тука, ако не постреляме по няколко патки поне.

   Директорът изпуфтя дълбоко и големият му корем увисна унило. Хич не му харесваха тия работи. Беше чувал преди, че шефовете обичат да се забавляват,  ловувайки където си искат, ама не му се щеше да се замесва. Погледна към Митко, който пристъпваше нерешително от крак на крак и се чудеше дали трябва да направи нещо. Стана му жал.

    Явно обаче само настроението на младия инженер и директора му беше помрачено. Даже киселият старец се размърда ентусиазирано, когато видя как ниският топчест мъж проверява пушките. Моторът на катерчето изръмжа доволно, водата се развълнува леко и малкото, червено петънце запърпурка бавно надолу по течението.

    Гората започна да става все по-гъста, а каменистият речен бряг се изгуби във високи, усойни папрати. И малкото градски шум умря и останаха само романтичните песни на горските птици. Голямата река мудно чупеше водната повърхност около гостите си.

    „Може пък да не намерим нищо, по което да се стреля.” – помисли си Митко и преглътна насъбралата се в устата му горчива слюнка. Не беше се качвал даже на лодка през живота си и сега му се повдигаше ужасно много. Слушаше като на сън как мъжете около него си разказват някакви шумни истории, чуваше басовите им смехове някъде от далече и се опитваше да диша дълбоко. Миришеше му на ракия. Слава богу, изглежда другите го бяха забравили.

     - Я, тихо, тихо – по едно време каза зализаният инженер с широките дрехи и посочи малко ято патици, плицукащи се в плитките води под сянката на един дъб.

Някаква жаба цопна с мек звук във водата. Митко усети как киселина тръгва нагоре към гърлото му и бързо се наведе над перилата. Докато спазмите на стомаха му избутваха кръв в главата му, чу острия звук на изстрел. После втори. Трети. Нов спазъм заглуши останалите.

     - Мама му стара! – чу гласа на генерала, когато се отпусна между две повръщания. – Дай пак! Събев, тая аз я ударих, нали знаеш!

     Пак чу тъпият смях на възрастни мъже. Отпусна се и седна на дървения под на катера. Усети нагретите от слънцето дъски. Капки студена пот бяха избили по челото му, погледът му беше замъглен, а слухът изострен.

     - Момче, добре ли си? – Иванов се беше надвесил над него и го гледаше притеснено.

     - Да, мисля – чу се да казва. Не можеше да помръдне. Стоя така известно време, докато останалите прибираха улова си. Митко мерна две мокри, тъмни телца.

     - Ей, вижте, вижте – изфъфля чичо Марин през фаса си и посочи кафяво петно на стотина метра от тях надолу по реката. Приличаше на дънер с много стърчащи клони. – Е, това ако не е елен, те па на!

     Всички се скупчиха в предния край на катера. Дори Митко събра сили и се надигна. Когато се приближиха достатъчно, силуета на дънера наистина придоби форма на глава с рога.

     - Ееее, гледай, гледай – каза мазно дебелият инженер. – Много трябва да е стар тоя.

     Главата на елена цепеше равномерно спокойната вода и оставяше нежни, блестящи от слънцето ленти вода след себе си. Сигурно беше чул шума от приближаващите се хора отдавна, защото гледаше спокойно водата пред себе си, осъзнал че е прекалено навътре във водата, за да си струва опита за бягане обратно в гората. Не обърна внимание на крясъците и виковете, които бяха стигнали толкова близо. Безисходицата беше лесна за приемане.

     - Тръгнал е към румънско – каза генералът.

     - Красив е – измрънка Митко.

     - Хехееее... юнак, ти жив ли си бе? – захили се кльощавият и откри жълтите си равни зъби. – Искаш ли да ядеш еленско за вечеря? Ще ти оправи набързо стомаха!

Митко се обърна отново към реката и започна да повръща с давещи звуци.

     - Дай, дай, е, сега ще видите как ще го уцеля в окото – чу гласа на генерала между спазмите.

     - Е, то, от толкова близо и баба ми може да го уцели в окото – измрънка мазнен глас.

     Един изстрел. После водата около елена помътня и спря да отразява слънцето. Стана тихо за момент. И после зор. Мъка голяма беше, докато го извадят. Двамата инженери цопнаха във водата, овързаха тялото с някакви въжете, които чичо Марин им даде. Мина сякаш цяла вечност, докато огромното безжизнено тяло се озова на излющените дъски на борда. Спазмите на Митко отново бяха попреминали и сега отново гледаше тъпо какво ставаше около него. Директор Иванов се суетеше около гостите си с набръчкано чело, уж се опитваше да им помага, но май само им с пречкаше. Дълбока бръчка се беше появила по цялата дължина на лицето му. Митко не я беше виждал досега.

     - Айде, момчета, вадете ножовете, тука трябва да го одереме и разфасоваме – еуфорично изкомандва генерала. Очите му бяха изцъклени от възбуда и вече размахваше голям ловджийски нож с дясната си ръка.

     - Ама, как...? – бръчката на лицето на директора стана още по-дълбока.

     - Е, ти какво искаш, Иванов? Ние после всеки сантиметър от тоя катер трябва да излижем! Че иначе – захили се – пет години затвор, ако ни надуши някой. Е, оня ден осъдихме така един кретен.

     Последното нещо, което Митко видя, беше клюмналата назад глава на животното с кървава ямка вместо око. Локва от кръв и вода се образуваше под главата му, а другото му око беше черно и спокойно като смъртта. После видя как генералът забива ножа си във влажната козина на корема му и се обърна отново да повръща. Този път не се обърна да гледа, когато спазмите отминаха. Чуваше само гърлените смехове и шеги:

     - Как не ти паднаха очилата от толкова драйфане, юнак? – чу да му говорят по едно време, но не се обърна.

     Докато се опитваше да успокои корема и мислите си, Митко отмести погледа от водата и погледана към небето. Голяма, черна птица прелетя  ниско над тях и продължи суровия си полет нагоре по течението. „Орел. Дали и него щяха да убият, ако го бяха видели?”

     От запад се задаваха облаци. Идваше буря.

 

© Петя Янева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??