- Случи се постепенно... Имам в предвид отчуждението. Как да ти обясня? Понякога се прибирах у дома късно през нощта и ме удряше като мокър парцал усещането за това, как моят дом "не съм аз". Чувствах се почти като натрапник, който е влязъл в нечия друга къща, и за секунда се чудех какво търся там. Не беше само цветът на стените и някоя и друга мебел - цялата шибана къща бе пълна изненада за мен. - Джо отпи от бирата си - Но това не беше главното. Не беше толкова лошо, че понякога почувствах, че бях отчужден, не принадлежах на къщата, която бях купил и обзавел според собственият си шибан, изтънчен вкус. Проблемът бяха и хората около мен - приятели, роднини. Понякога ги чувствах като непознати. Когато почувстваш нещо подобно, какво правиш?Те не бяха виновни за абсолютно нищо. Проблемът бе в мен. Просто се бях отдалечил от света. Може би аз бях чужденеца - чужденец за самия себе си и от там произлизаше всичко.

Отпих бирата си в мълчание, кимнах, не защото се съгласявах с него, по-скоро го насърчих да продължи.

Бях в къщата за наркозависими като доброволец, за да си говоря с хора с проблеми. По-скоро съдията ме накара – бяха ме хванали с малко марихуана в джоба и ме осъдиха на обществено полезен труд – да си говоря с наркомани – хем да са ми за пример. Беше ми се паднал Джо – бивш пристрастен към хероин. Бях му донесъл бира – на него и неговите съквартиранти - дузина бутилки Yuengling, които се намираха в малкия хладилник до крака на Джо. Разговаряхме, а часовникът на масата пред нас отброяваше минутите, времето минаваше бавно, но все пак напредваше към 5 часа – когато задължението ми да разговарям с Джо за деня свършваше.

- -Накрая скъсах с предишния си живот.  - продължи Джо  - Разведох се. По скоро си тръгнах. Не ми пукаше - оставих къщата и колата на жената, напуснах работата. Опитах се да намеря себе си. По всякакъв начин. Опитах се да намеря средата към която принадлежа. Тогава бях заможен човек. Но материалните придобивки, както разбираш не ми помагаха, а допринасяха за това да се чувствам чужденец. Цял живот ми беше каззвано как да живея - да съм заможен, да имам красива жена, да имам много - по възможност успели приятели и когато го постигнах, открих, че се чувствам сам. Някъде по пътят бях загубил себе си. Така че зарязах всичко. После започнах с наркотиците. Беше някакъв опит за бягство от света….да намеря себе си, мислех си, че това е някакъв начин да стигна до мястото към, което трябваше да стигна, там където щях да се намеря отново. Мислех, че ще стигна до някакво прозрение. За мен самия. За света, толкова чужд. Но не се получи. Просто се пристрастих много бързо. Сигурно избрах неподходящия наркотик. Не знам.  Дори нямаше време да ми хареса особено много. И до никъде не стигнах. Бях прекалено надрусан през по-голямата част от времето, за каквито и да е прозрения. Намерих едно мазе с мухлясал килим и продънен стол в ъгъла. С часове лежах и мислех – или си представях, че мислех, за "важни" неща - когато не бях друсан и преди да ме хване абстиненцията. За такъв живот имах предостатъчно пари в банката. Сигурно щях да си пукна от свръх-доза там.

- Е? Какво стана? - полюбопитствах аз

Джо изтри потта от челото си и отпи от студената бира. Бяхме в малка нисша до входната врата, хора влизаха и излизаха често, вън сухият летен ден беше ветровит и топъл въздух нахлуваше. Бе горещо в стаята. Всички се потяхме. До масата бяха седнали още трима човека, облечени в мръсни, износени, без съмнение, дарени дрехи. И те бивши наркомани. Може би останалите не слушаха Джо, а малкото радио на масата, което показваше часа и не беше точно настроено на станцията, а леко пращеше.

Наоколо беше мръсно. Подът беше покрит наполовина с мръсен зелен килим. Цигарени фасове и други боклуци се валяха наоколо; дъските на пода, където се виждаха бяха мръсни, боядисани в кафява, излющена боя; стените бяха посивели и покрити с петна. Беше депресираща обстановка. Знаех, че апартаментите в къщата не бяха по-весели - едностайни, мрачни дупки.

- Да - каза Джо, като че ли четеше какво ставаше в главата ми - Знам какво мислиш -  тук е кофти гледка, - мръсно, в кофти компания - един от мъжете около масата вдигна глава, но не протестира: - Все пак е въпрос на гледна точка.  Знаеш ли, собственият ти ум може да те залъже, да те въведе във фантазия. Наркотикът не беше начин за пътуване до някъде другаде, за намиране на път от отчуждението, а крайна спирка в средата му. Пречеше ми да видя, това, което трябваше да видя. А аз трябваше да пътувам, да достигна някъде..

- И къде е това, бе Джо? - наведох се към него

- Дойдох тук. - продължи той без да ме чуе - Предпочетох това място пред някаква скъпа клиника. Там щях да срещна хора като това, което бях преди наркотиците или по-лошо. Потърсих помощ. Излекувах се от физическата пристрастеност. И знаеш ли - точно тук се “намерих”, "събудих", наречи го както щеш.  В тази среда, сред тези хора – той обгърна с ръка насядалите около масата. - Знам, странно е, но наистина хората “откриват” себе си в най-непредполагаемите места. Поне за миг, сигурно. Но това е достатъчно. Да знаеш, че такива мигове съществуват и да ги търсиш. Спомняш ли си за отчуждението от света? Преди имах всичко, но не чувствах нищо да е мое.

- А сега?

- Сега не притежавам много, не го и желая прекалено, но поне усещам, че всичко е истинско, че има връзка между мен и заобикалящия ме свят, че му оказвам влияние. Във всеки един миг. Светът ми е познат. Аз съм познат на самия себе си.  Това беше и целият смисъл, нали? Трябваше да попадна в къща за наркомани, за да го си върна досега със света, да разруша всичко, което имам...но със сигурност човек трябва да измине някакъв път, за да стигне дотук...- каза той замислен - Не пожелавам на никой да стане наркоман. За мен това бе пътят. Нека всеки намери своя. Но достатъчно от това. Искаш ли още една бира? Обичам Yuengling. От евтините бири тя ми е любимата.

Исках бира. Продължихме да пием мълчаливо. Хора минаваха край нас, влизаха и излизаха през вратата. Погледнах часовника на масата.4:45. Времето си течеше, напред и напред, някак си неустено. Нито бавно, нито бързо. Просто течеше.