Отложеният живот
Като малък много се чудеше на забързаните хора наоколо. Родители, приятели, комшии, съграждани… Всички все за някъде бързаха. И в живота, и в личния си свят…
А нему се нравеше спокойствието. „Бързай бавно!“ – повтаряше той – „Това е девизът на бабата на заека“…
И не бързаше. В училище ставаше бавно от чина, говореше тромаво, обстоятелствено, без да бърза…
И защо? Часът си вървеше, денят се точеше, животът се влачеше…
Е, някои бързаха…
Абе, какво някои – наоколо му беше като бързей на планинска река. Припрени хора, натопорчени, като светкавици се носеха около мъглявината, в която той благоденстваше…
Брат му се ожени рано-рано – едва на 25 години, сестра му избърза още на 20. Народиха им се деца, които отначало бяха нормални – лежаха си кротко или с рев в пелените. А после се разпълзяха, заклатушкаха, затичаха…
И отново наоколо му се завъртя бесният човешки вир.
Можеше и той да се ожени. Хареса си една, друга… Трета харесала него, покани го дори на среща. Но, докато се приготви да отиде… И реши, че няма смисъл да прибързва. Спести си време за дрямка. А може би и ядове безбройни. Или други емоции…
Важното е, че не рискува напразно ценното си спокойствие.
Шефовете му беснееха от тромавата му дейност, после откриха призванието му. И го сложиха на гише. Да обяснява на гражданите защо това или онова… Което рязко намали недоволните. Та кой ще рискува цял ден да слуша мънкащи разточени полуобяснения…
Долази до пенсия. Прибра се у самотния си дом. Тихо, мирно, провлачено съществуване…
Беше доволен – за седемдесет биологически години разтегли поне два века свой живот. И можеше още, но…
Важното е, че отложи живота си за бъдещето. Евнтуалното. Несбъднатото…
© Георги Коновски All rights reserved.
