Деана гледаше разсеяно през прозореца. Валеше ситен дъжд. Очите ù дълго наблюдаваха картината навън, а лекото ромолене на дъжда я приспиваше. По едно време се сепна, върна се в реалността и впери поглед в монитора на компютъра. Пишеше статия за някакъв неин съгражданин, носител на приз за Най-добро технологично изобретение. Деана прочете за какво точно изобретение ставаше дума, но то ù се видя много тъпо и абсолютно ненужно. Обаче нямаше как – редакторът ù възложи задачата. Сега трябваше да излезе и да вземе интервю от Румен, както му беше името.
Ех, хубави бяха пролетите в планинското градче. Мирис на цветя, зеленина навсякъде, минаващите двойки хора…
Деана вървеше бавно и се любуваше на живота навън, след като почти цял ден беше затворена в редакцията. Дъждът почти бе спрял и тя неусетно се озова пред вратата на изобретателя. Почука леко и не след дълго я отвори млад, симпатичен мъж с големи сини очи. Деана се представи и Румен я покани да влезе.
Влязоха в гостната стая, където ги чакаше малка масичка с чай и сладки. Деана се настани и домакинът сервира чая.
— Е, госпожице, можете да започвате.
Младата жена изкара от чантичката си тефтерче с писалка и зададе първия си въпрос:
— Как Ви дойде идеята да направите това изобретение?
— Как да Ви кажа… Ненадейно. Аз съм упорит, амбициозен човек и нищо не може да застане на пътя ми. Появи ли се в главата ми и най-малката идея – веднага я осъществявам. И винаги успявам.
„Че и скромен”, помисли си Деана, докато записваше.
— Как се решихте да участвате?
— Мои познати ми казаха. Реших, че нищо няма да загубя.
— А някой помагаше ли Ви? Подкрепяше ли Ви? Например любимата жена?
— Нищо лично, госпожице, но жените само пречат в работата. Имам предвид, те трябва да си знаят мястото. Капризни същества – не знаят какво искат, но искат да го получат на всяка цена – пречат в професионален план по този начин. Сам се справям.
Деана го изглежда удивено. След малко изражението на лицето ù се изостри. Остави тефтерчето настрана и попита:
— Мислете, че жените са по-долу от мъжете?
— О, не ме гледайте с този укоряващ, типично женски и привлекателен поглед.
— Ама въобще нямам намерение да Ви привличам – гледам си нормално – отговорете на въпроса ми.
— Нека не навлизаме в тази тема. Не съм казал, че жените са по-долу, не преиначавайте думите ми. Те са си добри в техните неща и в това да хитруват пред мъжете и да ги въртят на пръста си. Но аз съм ценител на женската красота. Колко жени…
Спря се. Деана го пронизваше с поглед и процеди:
— Не ме интересува. Така или иначе ще ми разкажете измислици.
Румен се докачи малко.
— Не ми вярвате ли? Да знаете какви жени са минали през ръцете ми…
— Нека да продължим с интервюто. – побърза да го прекъсне тя – Кажете ми, правил ли сте някога нещо, за което да съжалявате?
Замисли се. Наведе поглед надолу и лека сянка на болка пробяга през лицето му.
— Ами… да. Обичах силно жена, давах ù всичко, тичах постоянно след нея, а тя – тя ме отхвърляше. Не знаеше какво иска. Съжалявам, че правех такива жертви за нея.
Тогава Деана разбра – той очевидно още я обичаше, но отмъщаваше на всички останали, защото не можеше на нея. Възцари се неудобно мълчание, но следващият въпрос на Деана разкъса тишината:
— Какво мислите, че трябва да се промени в страната?
— Май обичате да задавате неудобни въпроси? Журналисти… Но ще Ви отговоря. Ами как да кажа… Корупцията, може би. Парице, моя мила душице. Всички управляващи са корумпирани и алчни. Царете, министрите, президентите. Цар не се става заради народа. Не се възкачват, за да помагат на бедните, а на себе си. Повечето управници са некадърни, откъдето и да го погледнете. Но, нали знаете – умен човек с политика не се занимава. Затова и аз не се занимавам с нея и не обичам да говоря по тази тема. Но да Ви кажа – търпиш, търпиш, до едно време.
Деана се усмихна криво на самочувствието му. Добави:
— Може да се каже, че сте прав. Но това не е само в нашата страна. Все пак цял свят е така устроен още от времето на древните цивилизации, че даже и от още по-древните родови общности. И въпреки всичко нещата почват да се пооправят. По-добре са от преди години, все пак. Говоря в глобален мащаб.
— А, тази криза, в която сме, е добро развитие на света, така ли? Как не се сетих… Нищо не се подобрява. Светът е управляван от хората с пари. Златният милиард – чувала сте го, нали?
Момичето кимна. Но не вярваше в тези конспиративни истории. Златният милиард – или избраните един милиард богаташи, които ще оцелеят единствени, след като човечеството бъде изтребено изкуствено.
— Май не сте много привърженичка на това, а?
— Това са конспирации, принципно не са верни, прекалено мнителните и подозрителни хора си ги измислят.
— Не, хората, които гледат и виждат, са ги измислили. Но, както и да е. Исках да кажа просто, че светът не се променя – земята си се върти, годините се менят по един и същи начин, денонощията също. При хората е аналогично – всички са свикнали със сегашния си начин на живот.
— Може би, ако станем по-добри…
— О, не ме карайте да се смея. Трябва да си егоист в този живот – за да не бъдеш нараняван. Гледайте себе си и семейството си – така се живее най-добре. Не се откривай пред другите, дръж се на високо положение.
— Не е вярно. Денят, в който залезе хуманността, е денят, в който ще настъпи Страшният съд. Затова в нашата страна имаме все още доста проблеми за решаване. Ние винаги виним само управляващите, но не гледаме себе си. Не винаги те са ни виновни. Народът ни е съставен само от индивидуалисти, граничещи със силни егоисти. Не сме колектив. Не работим заедно – напротив, гледаме само как да се прекарваме взаимно.
— И това го има. Но силният човек е сам. Той трябва сам да се оправя, не да гледа да е сред овцете.
Деана се замисли. След малко тръсна глава и зададе друг въпрос:
— Като човек на науката, какво мислите за литературата и историята?
— Тъпи и ненужни предмети.
Очите ù се разшириха:
— Моля?!
— Добре, какъв е смисълът? Трябва да сме реалисти и прагматици, за да оцелеем в този свят. Да четеш приказчици като малък – добре, но след това трябва да влезеш в реалния живот и да работиш, работиш и работиш. А най-добро поле за изява ни дават технологиите, икономиката и математиката. А историята няма въобще какво да я коментирам – защо да се ровим в отминали ери? Няма да се върнат. Трябва да се гледа бъдещето.
— Поучаваме се. А книгите ни помагат да бъдем хора. Освен това…
— Да, да, добре. Четете си. Следващия Ви въпрос.
Деана вече се вбеси. Изгледа го с отвращение и каза:
— Ами следващият ми въпрос щеше да бъде коя е любимата Ви книга, но очевидно ще го пропусна!
Хапливата ирония не убягна на Румен:
— Хайде, сега, ще се обиждаме ли?
— Вие сам си се обидихте с изказванията за книгите! За какво живеете, не мога да разбера – малко чудо, магия и мечти няма да Ви навредят в скучния Ви и смотан математически живот! И не е нужно да се държите с всички, като с по-низши същества от Вас! Това, че някаква фльорца Ви е лъгала и въртяла на пръста, не означава, че трябва да си го изкарвате на другите хора! Животоспасяващо било… глупости – страхливост му се казва! Винаги ще си останете сам, неразбран и глупав!
Грабна си нещата и излезе с гръм и трясък от къщата, без да дочака отговор от негова страна.
Румен беше втрещен. Как така си позволяваше някой да му говори по този начин!
— Ще правя каквото си искам! – извика – Демокрация сме!
Беше се задъхала. Никога не бе изпадала в такава ярост. Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Погледна нагоре към небето – облаците се бяха разпръснали, а слънцето грееше радостно и щастливо. После наведе глава и я тръсна ядосано. С бърза крачка се насочи към редакцията, като тихичко си нареждаше:
— Сами сме си виновни, сами…
© Маргарита All rights reserved.
Идеята, според мен, е доста далече от заглавието, но все пак е хубава.
Имаш прекрасни описания, но не на каквото трябва. Интересува те не времето, а Румен и неговото душевно състояние. Самият разказ ще изглежда по-завършен, ако показваш не причината за, а следствието от неговите убеждения. Наистина, изглежда трудно, но всъщност не е нужно да разширяваш сюжета. Трябва да покажеш, че през погледа на Деана, Румен изглежда дрипав, нещастен, претоварен, затворен, изнервен и каквото още решиш, че му подхожда. Засега това не става ясно от думите й, а даже напротив - последното изречение ме насочва към политическата тема, която не е основна.
Успех в усъвършенстването!