Когато Д. разбра, че ще ходи в казармата, той извърши подвиг, достоен за Омирова поема.

Събра всички остатъци от пенсии и заплати на домочадието и верен на поговорката "сговорна дружина планина повдига", повдигна няколко каси бира, следвани от бутилки ром и мастика, строени (както сам щеше да разбере няколко дни по-късно), като войници на пост и започна да пресушава алкохолната планина на своето отчаяние.

Беше четвъртък. Планът бе кратък и ясен. От ранния следобед да събере току що завършилите си съученици у баба му и до неделя да не изтрезнеят. В понеделник трябваше да бъде в Плевен, където с много връзки бе уреден да прекара известно време във вездесъщото ШЗО.

Истината беше, че Д. бе по-склонен да си продаде единия бъбрек на аукцион в e-bay, отколкото да иде в ШЗО-то, но дори и промяната на адреса му по лична карта не можа да го измъкне от всевиждащото Сауронско око на пагона.

Малко flashback...

В началото хвърляше "честитките", които го призоваваха на "голо парти" в местната поликлиника на дъното на кошчето за смет и ги засипваше с водопад от фасове и празни кутийки от бира.

Тъй де, обаче когато на вратата позвъниха униформени с лош дъх и поглед тип "ти не се смущаваш толкова, когато си на парти, нали", Д. нямаше избор освен доброволно да ги последва и в кулминационния момент, точно преди да го тикнат в колата с надпис "военна полиция", да изчезне като Худини на премиерно представление.

За жалост обаче и неговата съдба бе толкова злощастна и след няколко гонки по кварталните улички, две обърнати сергии за вестници и няколко палки в ребрата, се яви на "голото парти", малко насинен и с белезници на ръцете.

Пред кабинета освен него, имаше още около шест-седем момчета. Всички с небръснати, девствени мустачки. Някои дори имаха и жълто около устата си. Други носеха тениски на Металика и Мегадед, но Д. най-много се подразни от възпълничкото момче с очила, които караха очите му да изглеждат големи, колкото тенджери. Подразни го най-вече това, че хлапето трепереше и за капак на всичко беше с майка си, която го галеше и милваше и му нашепваше успокоителни слова.

- Верно ли ти бъркат в дупето? - попита дебеланкото Д., който точно се наместваше до него на пейката. Въпросът го изненада, като шестица от тотото и понеже никак не беше в настроение за разговори, му отговори кратко и ясно "Да!". После се позамисли и като видя как тенджерите започват да заприличват на летящи чинии, се ухили злобно и му каза:

- Знаеш ли!Чувал съм, че взимат един шублер и с него ти мерят дупката на гъза! Да видят дали са те помпали отзад! Обаче не всичко е само шублера... Преди това ти вкарват един маркуч и ти пълнят корема с вода, докато не почне да прелива... Даже един път, на един приятел му преляло през устата и повръщал три дни подред, защото водата била някаква ръждива и получил възпаление на стомаха! - докато завърши последното си изречение, Д. можеше да напише дисертация на тема "съществуват ли хамелеони сред хомо сапиенс и какви са техните отличителни черти", защото момчето беше сменило всички възможни цветове на дъгата... Майка му му беше запушила едното ухо, а с другата си ръка го стискаше за китката и се молеше синът ù да не предаде Богу дух... Д. обаче набра смелост и с още по-сериозен тон заяви:

- Освен, че ти пълнят корема с вода, те проверяват дали имаш дефектен пенис, обаче, пич, да ти кажа, много разбират, ако дори един път си го заврял някъде... С едни специални клещи ти го притискат и ти бъркат с една игла вътре и... - тука вече момчето не издържа и изригна като вулкан... Д. също не издържа и се захили като олигофрен, докато наблюдаваше как закуската на младежа се стича по брадичката му и капе по пода... В същото време майката се разрида като на панихида, а една ръка цапардоса нашия герой толкова силно по лявото ухо, че освен дежурното свистене в главата му, изпукаха и три-четири прешлена...

- За много хитър ли се мислиш, бе! - гласът бе твърд, точно колкото и шамара. Д. се обърна и видя най-дебелия и пъпчив човек, който бе виждал някога. - Ае, влизай тука с тия тримата и не ми се обяснявай...

Няколко минути по-късно една жена на около шейсет и повече години беше строила Д. и още две момчета до стената, голи до кръста, зъзнещи в хладината на мартенското утро и ги оглеждаше преценяващо, сякаш бяха овце за разплод...

- Стъпи на кантара - каза жената на момчето, което бе вдясно от Д. - Такаааааа, седемдесет и пет кила - изрецитира жената на мъжа, който пишеше нещо в една бланка и притежаваше малко повече живец от блъснат на пътя скункс... - един и осемдесет и два, пломби на трети отгоре вдясно, пети отдолу вляво и на седми пак отдолу вляво. Застани тука - заповяда жената - И си свали гащите!

- Ма, аз таковаааааааа - запъна се момъкът.

- Айде бе, знаеш ли още колко пъти ще я чуваш тая фраза, докато си в поделението - подхилна се лелята.

- Ма не беееее, моля ви се, аз пред майка ми не съм се събувал, пък...

- Виж какво, мойто момче - наставнически започна жената. - Сега ако не го направиш, ще те държим, докато не го направиш, а през това време всички останали ще са минали. Нашата смяна е до седем вечерта... А пък не е ли днес, повярвай ми, че ще е утре или в други ден...

– Добре - рече пича с насълзени от срама очи... Пристъпи напред, разкопча си колана, свали си боксерките, но дали щото не беше се упражнявал редовно в ръкоделието... дали щото си беше девствен и просто не бе усещал чужда ръка да го докосва, или пък си беше само сутрешната ерекция, но факт, че оная му работа се изправи, като мачта на яхта...

- Добре си, младеж! Ма тая работа не е за сега, усмихвайки се, му каза лелята. - Айде, отивай ей там в края на бюрото има една чаша със студена вода! Следващият да идва!

Д. пристъпи също не толкова уверено, колкото му се искаше, но все пак бе събрал кураж за тоя резил и докато се обърне и каже "Неееееееее! Не я пий! Не е за пиене! - другото момче беше гаврътнало чашата на екс, а лелята щеше да колабира, както финансовата борса на Уол Стрийт в черния четвъртък... "Абе, момче! - избълва жената... Водата е за потапяне, не за пиене бе!

Няколко шамара по-късно... Д. още не можеше да спре да се хили... дори и когато получи ритник по задника от дебелия пъпчив пагонист, пак не спря. А случката стана култова в последствие...

Два месеца по- късно Д. беше на пост в ШЗО-то и не беше ял от три дни...

На сутринта мина един старшина и го попита "Ял ли си, момче?" - а нашият беше уклончив и с петна пред очите, но сколаса да изтърси едно "Не"."Хуу, щото малко по-късно към обяд ша мине един полковник. На него да му кажеш, че си ял!Чу ли, бе катил? - "Чух" - отговори Д., докато отнякъде започваше да се размирисва на картон със сос от домати.

Истина е, но в казармата (за непросветените) ще отбележим, че храната има вкус на картон... или на картон със сол.От този факт стомахът на часовия започна да работи както black & decker-а на контрабандист на дървени трупи посред нощ...

Към обяд наистина мина полковникът. Беше нисък, без врат, с неизменната фуражка и жълти мустаци от качаците дето ги дърпаше един от друг. Миришеше на някакви подправки, вино и луканка... "Здраве желаем" - без да се замисли изрече Д. "Здраве и на тебе, момко" - каза военният, който нарочно се беше приближил до лицето му и му лъхаше на гореспоменатите благовония... "Хапна ли?" - запита на свой ред висшестоящия... "Мхм" - изломоти Д. "Добрееееее! Аз знам, че не си, ама надвечер ще мине един генерал и на него да му кажеш, че си, щото иначе честно ти казвам, в карцера ще си прекараш времето от тук, до края на безславната ти военна служба..." - "Мхм" - бе единственото, което пак успя да каже редник Д., а петната вече играеха частта на умиращия лебед пред очите му...

По едно време, някъде към седем вечерта, което за края на май си беше точно привечер, отнякъде излезнаха едни таралежи и започнаха да се бият... "Въобразявам си" - помисли си Д. Нищо подобно обаче не се случи... Всичко изглеждаше, като в картина на Дали, а гладът отдавна си бе взел своя дан и сега беше пребил съзнанието на героя и го бе заврял в най-тъмните и непочистени ъгълчета на мозъка му... Таралежите се биха още малко, после една мушичка му обясни, че може да си изтегли потребителски кредит от клона на местната банка, който се намирал там, до поточето,  в гората...

Когато генералът пристигна, Д. го взе за поредното привидение и докато не получи освестяващия шамар по бузата, бе готов да се закълне, че лично папата му опрощава греховете, докато вървеше към него, обгърнат от светъл ореол.

"Момко!" - изграчи генералът... "Момкооооооо! Жив ли си бе? Я се стегни! И ти си ми бил гордостта на армията... Я се виж! Какво си се присвил, я се стегни! Ял ли си, бе младеж?"

Тук точката на търпение на Д. бе премината завинаги! Той се изправи! Вярно, щеше да припадне, обаче събра и последните си сили! Погледна идиота в очите и му каза със сила "ДА! Наплюсках се и сега си почивам!" - за негов късмет престоят в карцера трая само два дни, а картонът със сол бе редовно донасян от един негов приятел... Вътре Д. имаше време да обмисли на спокойствие плана си за отмъщение... Не му се наложи да се напъва много-много, защото си беше умен по природа.

Когато излезе, събра своите най-верни и им каза какво ще направят.

Ден едно: Бе към дванайсе и трийсе през нощта, когато служебният телефон изкара старшината от съня му... Викаха го спешно на паркинга, имало голям проблем. Когато отиде на местопроизшествието, за малко щеше да получи инфаркт! Драгоценният му фау ве пасат, комби с цвят шампанско приличаше на швейцарско сирене! Отвсякъде върху него бяха нахвърляни домакински гъби, напоени с киселина... Ефектът беше поразяващ, а Д. се беше настанил на първи ред върху покрива на близкото спално помещение и наблюдаваше с интерес.

Ден две: Полковникът точно се отпусна след обяда си и си запали поредния качак. В следващия момент нещо го напъна и една течна, кафява, гореща струя потече изпод задника му! Парещата болка в корема беше непоносима! С всеки спазъм струята стигаше по-надалеч и по-надалеч!

Едвам успяха да го натоварят на носилка и да го откарат в местната болница, където след тринайсет промивки на корема (с маркуч в задника) се оказа, че се е натровил с престаряла луканка. Лекуващият лекар обаче не спомена за цианкалия, защото си беше получил комисионната. От този ден насетне старшината не вкуси луканка...

Ден три: Генералът приключи със сутрешното бръснене. Сложи си новата парадна униформа (беше втори юни). Обу си лъснатите чепици и заключи вратата на своята квартира, която бе в близост до казармата. На слизане обаче, се подхлъзна на второто стъпало и военната му кариера завърши в инвалидна количка, докато съпругата му го хранеше с лъжичка и сламка.

Три дни поред чистачката на входа не спря да псува тия гамени, дето бяха намазали стъпалата с вазелин!