Jan 5, 2010, 12:26 PM

Отново в играта 

  Prose » Narratives
779 0 0
7 мин reading


            В онази пролетна утрин се събудих рано. Слънцето тъкмо си прокарваше път между блоковете наоколо. Погледнах към небето и за моя изненада не видях нито един облак. Помислих си, че това ще е първият слънчев ден тази година.
           Реших, че трябва да направя нещо, с което да го отбележа и когато наближи десет, се обадих на няколко стари приятели с предложение за пикник. За мое щастие повечето от тях приеха идеята ми и към дванадесет вече бяхме намерили пуста полянка на поне десет километра от всякакъв асфалтиран път.
          Преминахме през всички формалности, като опалване на барбекю и изстудяване на бира и започнахме сладки разговори за нещата, които се случваха около нас.
          Доста отдавна не бях виждала тези хора и имаше какво да чуя от тях. В онзи ден си бях обещала да не говоря много и колкото и трудно да ми беше да го спазвам, някак си успявах да отговарям на всички с едносрични думички.
         Когато почувствах, че съм се наслушала на проблеми, беди, радости и тъжни истории, извадих от чантата си една тетрадка и един химикал и мимоходом потърсих покой зад някакво дебело дърво.
         Дойде мигът, в който трябваше да бъда честна със себе си и да си призная защо събрах тези хора и защо ги изслушах до един. Трябваше да кажа на себе си, че имах нужда от това, защото от месеци насам не бях писала и един ред, а този факт много ме притесняваше.
        Сега вече трябваше да напиша нещо.  Започнах. Едно изречение, второ, трето, половин страница. Спрях, за да го прочета. Не ми хареса. Обърнах следващия лист. Първото изречение беше добро, последва го второ, трето, изписах цялата страница. Прочетох я. Не ми хареса. Процедурата се повтори още около десетина пъти. В един момент се ядосах и скъсах един лист.
         Реших, че няма смисъл да си хабя листите и мастилото и спрях да пиша. Качих се на дървото и погледнах надолу. Видях започнатата тетрадка, химикала и скъсания лист. Не ми хареса. Постоях на клона още няколко минути. Толкова, че да осъзная, че това, което виждах долу, беше всъщност моят живот.
        Страници, изписани наполовина и нито една от тях не ми харесваше. Химикал, който в интерес на истината прекъсваше и един смачкан скъсан лист, който беше връзката със сестра ми.
         Започнах да разсъждавам над всичко това, правейки си обстойна ретроспекция. В живота ми имаше безброй купони, но винаги си тръгвах сама след тях. Имаше много хора около мен, но всъщност винаги бях самотна. Имах много познати, но не и приятели. Имах апартамент и кола, но те не ме правеха щастлива. Имах сестра си, но както изглеждаше, това бе отдавна.
         Когато бях там и гледах живота си отгоре, ми се прииска да върна времето, да променя много неща, да казвам по-често каквото мисля, а не това, което хората искат да чуят. Прииска ми се да върна скъсания лист в тетрадката, да допиша всички страници, да не бях излизала всяка вечер, да не се бях събуждала с махмурлук толкова често, да бях играла на криеница с племенниците си. Да бях откровена с хората, несподелената ми първа любов да беше споделена... Прииска ми се да променя нещата.
         Знаех, че от този миг насетне щях да се следя по-внимателно, да бъда по-искрена, да казвам повече, да говоря - не просто да дрънкам. За първи път в живота си исках да върна времето, защото осъзнах колко много неща съм пропуснала, мислейки си, че преживявам всичко. Чудех се откъде да започна да поправям множеството грешки, откъде да започна да наваксвам първо и как точно да започна да живея отначало.
        Бях чела много книги, в който главния герой се отчайва от живота си и “започва на чисто”. Само че за мен нямаше чисто. Аз бях изцапала всичко. В самолюбието си се бях отдалечила от всеки възможен път, бях осквернила всяко ново възможно начало. Прецаках всичко.
        И докато чувах смеховете на “приятелите ми” някъде в далечината, от моите очи се откъснаха две едри горчиви сълзи. Паднаха върху отворената ми тетрадка и размазаха мастилото. У мен се прокрадна идеята, че можех да променя живота си със сълзи, но бързо осъзнах, че ще трябва да плача цяла вечност, ако това е начинът.
        Как да постъпя? Как да си върна всичко, което бях изгубила? Имаше ли начин? Ако да - бях готова на всичко, ако ли не, исках да се затворя някъде до края на живота си.
        След час мислене по проблема, реших, че няма да достигна до кой знае какъв отговор и че няма да постигна нищо повече от пълно отчаяние и се върнах при хората, с които бях дошла. Ако някой знаеше отговора, бих дала всичко, за да ми го каже. Мислех, че сред тях ще срещна разбиране и съчувствие, но вече ги чувствах толкова отдалечени, че не исках да говоря с тях. Казах довиждане на всички, въпреки че знаех, че няма да видя нито един от тях. Качих се в колата, запалих и тръгнах към мръсния град с гадните улици.
        Пътят, по който карах, беше черен и усещах как чакълът пука под гумите ми. Въпреки наклона, давах газ, като по мое мнение умело избягавах по-големите камъни. Имах нужда да чуя някоя песен и включих радиото. Не се хващаше нито една станция. Трябваше да пусна диск. Започнах да ровя в жабката, като не спирах да гледам пътя. С периферното си зрение виждах обложките на дисковете и се ядосвах, че не мога да намеря този, който искам. Това ме накара да натисна газта до края и за миг изгубих контрол над колата. Насочих погледа си изцяло към жабката.
       В следващия миг се събудих и в очите ми блесна силна светлина. От дясната ми страна стоеше баща ми, а отляво майка ми. Някой от тях натисна звънеца, за да повика лекар или сестра. Да, вече ясно съзнавах къде съм.
       Когато пристигна, лекарят ме гледаше сякаш вижда извънземно. Опитах се да кажа нещо, но ме спряха веднага. Никой наоколо не продумваше. Виждах как се събират още лекари и ме гледаха като някаква забележителност. Когато стаята се изпълни с доктори, доценти, професори, медицински сестри и хора, заемащи всякакви длъжности, един от тях - очилат, на средна възраст, каза:
        - Това е невъзможно. Виждал съм хиляди неща в практиката си, но да се събудиш толкова скоро, след такова ужасно нещо, е практически невъзможно. Медицината го отрича, природата го отрича, всичко го отрича.
       Явно бях зле, но нищо не ме болеше. Не изпитвах тежест върху гърдите, не усещах гипс никъде по тялото си, можех да дишам спокойно. Отново понечих да кажа нещо и отново ме спряха. Все още всички ме гледаха като най-новото екзотично животно в зоопарка.
       Исках да знам какво става, какво ми има. Мислех си за фрактури, счупени ребра и ръце или нещо подобно. За трети път се опитах да кажа нещо. Да попитам как съм и отново ме спряха. Три пъти спряха мен, вечното дрънкало, да кажа нещо.
             Баща ми се разплака. За първи път в живота си видях този човек да плаче. В този момент разбрах, че нещата са сериозни. Не е само счупване.
           - Не можеш да говориш. - каза татко.
         Погледнах на другата страна. Майка ми също плачеше. Не им вярвах. Отново опитах да кажа нещо. Мърдах устните и езика си, но нито звук не излезе от устата ми. Мислех си, че да открия, че съм пропиляла живота си, беше най-ужасното нещо на света. Лъгала съм се. Не можех да говоря. Пипнах врата си. От него излизаше тръба. Пипнах го от другата страна. Имаше марля.
           По дяволите, какво се беше случило?! Баща ми разбра въпроса, който си задавах и ми отговори.
         - Когато си  се навела към жабката, на пътя явно е имало голям остър камък. Той е пукнал гумата. Колата е изхвърчала. Главата ти се е ударила в кормилото и си се... - Той млъкна.
         Какво съм се?
          Преглътна и продължи:
          - Нанизала си се на ръчката.
          В стаята беше пълна тишина. Лекари, доценти, доктори, сестри - мълчание. Очаквах да заридая, но не се случи. Очите ми останаха сухи, както и сърцето ми.
          Три дни и десет изписани тетрадки по-късно в стаята влезе сестра ми. Много плачещи хора ме бяха навестили. Много ми казваха, че всичко ще се оправи, някои намираха сили да се усмихват. А сестра ми стоеше и ме гледаше безизразно. Благодарих ù наум за това, понеже ми беше писнало от всичките тъжни погледи. Тя дойде до мен. Застана от дясната ми страна и не каза нищо. Не направи нищо. Просто ме гледаше. Удивих се от силата ù, защото тя винаги е припадала в болници. Как можеше да седи там и да ме гледа, без дори да пребледнее като платно? Нищо не ù написах. Тя нищо не ми каза.
          След точно четиринадесет минути стана и излизайки от стаята, ми каза:
           - Пак си в играта.
           Реших, че няма да пропилея втория си шанс. Нямаше да повторя същите грешки. Пишех ù СМС-и всеки ден. Пишех ù поеми. Пишех приказки за децата ù. Пишех. Най-сетне нещо различно се в появи в тетрадките, които образуваха малка купчина около леглото ми. Появи се нещо смислено в тях. Нещо важно. Появи се сестра ми.

© Валерия Геогиева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??