Отражението на любовта (|||) (Бурята)

---------------------------------------------------------------------------------- 

Резюме: След развода си с Лора Борис се жени за Кали и имат две деца.

----------------------------------------------------------------------------------

2007 г. След четири години си купихме ранчо близо до гр. Драгоман. Животът ни беше просто прекрасен. Отглеждахме децата си с любов и подкрепа към всичките им временни увлечения. "Тате, искам уроци по джудо", няколко синини по-къно... "Тате, вече не искам джудо", хлапета... Нашите главоболия и най-любими същества. Времето си е време... течеше, не ни питаше, но го правеше. Получих покана за работа в Англия, но я отказах, животът ми беше тук.
Коне, поля, жито, сякаш бях роден за това. Всеки ден все едно и също във вестниците, как са убили някого или пък нов грабеж. Накрая спрях абонамента.
Нашите идваха често: "Как да издържа и една седмица без да видя внуците си?"- сякаш аз нямах значение, но вече бях свикнал.
Имах си твърде много глижи за ранчото, та да мисля за това. Сключвах сделки с други предприемачи, купувах, продавах, станах същия като баща си.
"Крушата не пада по-далече от дървото" - в старите мъдрости си има много хляб. Уговорих си среща с новата акционерка, но не можах да се явя. Кали отново влезе в болница заради диабета. Нищо сериозно, но беше изпуснала диетата за няколко дни. Това не беше голяма изненада пред другото... новата ми сътрудничка... Лора.
Да, говоря за същата Лора, бившата ми съпруга. Прибрах се вкъщи и видях една красива дама в традината.
- Добър ден.
- Добър да е.
- Съжалявам, че вчера се изпуснахме, имах неотложен ангажимент.
- Няма нищо, както виждаш, изчаках.
- Предполагам, персоналът ви е показал скиците на новия проект?
- Да, видях всичко. Новаторски идеи, харесват ми.
- Борис Йорданов, приятно ми е.
- О, моля те, не ставай смешен...
- Хм... Моля?
- Имаш прекрасни деца, дано не заприличат някой ден на теб.
- Аз... боя се, че не разбирам...
- "Да, приемам."
- За какво говорите?
- Говоря за това, че аз съм твоята малка "Ло" както ме наричаше!
- Лора?
- Да!
- Прости ми, не те познах!
- Аз също не те познах, толкова време и да не си кръшнал... Но какво говоря, тя просто не знае.
- Доста време мина...
- Не чак до там.
- Как беше в Испания?
- Добре.
- Съжалявам...
- За какво?
- За това, което се случи... преди години. Бях виновен и го знам.
- Позакъснял си с извиненията.
- Наистина, не трябваше така да се получи.
- Какво значение има? И без това сега ни е по-добре.
- Да...
Кали не реаргира добре на новината, че ще работим заедно, още по-малко, че Лора ще остане вкъщи до края на проекта. Не казахме на децата коя точно е тя. Беше просто "Старата приятелка на татко".  Тя се държеше хладно и възпитано, равнодушно с всички, а аз не смеех да я погледна в очите... много време мина,
много лъжи се казаха. Минаха три месеца и тя започна да омеква, но с едно на ум както мен. Не смеех да й се доверя, можеше да си отмъсти и то с право. Забелязвах как ме шпионираше от балкона като развеждах Гери с понито.