Отровени души
Предният прозорец на къщата се отвори и оттам се показа момиче със сламеноруса коса и ярки, дълбоки очи. Любопитният ù поглед обходи двора. Махна един немирен кичур коса от лицето си и извика:
- Мамо, татко! Хайде, излезте навън! Знаете ли колко е хубаво времето...
Никой не ù отговори. Родителите ù отдавна не бяха измежду живите.
Още от малка София черпеше сили от надеждите и мечтите си. Не желаеше да се примири с жестоката реалност, не искаше да признае за смъртта на най-близките ù дори и пред себе си. Лицето ù бе някак наивно, но изразително. Детството ù я бе научило на полезни уроци, но и лишило от приятели. Винаги вярваше в новото начало и доказателство за това бяха буйните пламъчета в очите ù. София усещаше страданието от самотата си като постоянен спътник, но това никак не ù пречеше да развихря въображението си в разнообразни рисунки, изпъстрени с усмивки и радост – най-желаният ù блян. Понякога добиваше чувството, че образът ù в огледалото е на някакво чуждо същест ...