Пак
Пак. Пак лежа гола в леглото ти и гледам студения таван. Малките атоми красив аромат от парфюма ти са се впили в тялото ми, в кожата ми, вътре в мен и ме карат да плача.
Цигара. Мълчиш. Тръгваш си. Оставам сама в тъжната, незабравена стая. Тъгата ти е попила в материята, попила е във въздуха и е изтрила всяка друга емоция. Празен лист и мастило.
Душата ми е затвор за спомени. Но килиите ù са празни, защото никога не затварям вратите им. Само ти остана в своята и я залости отвътре. Всеки път, когато опитам да те изгоня от душата си и успея да повярвам на илюзията, че си си тръгнал, съм тук. Ти се връщаш, а всъщност никога не си си отивал, може би не си и идвал. Връщаш се и ме затваряш в затвора на собствената ми душа. Връщаш се и аз пак лежа гола в леглото ти. И плача.
© Ирен Попова All rights reserved.
