- Трябва да поговорим. - гласът й беше спокоен. На лицето й имаше нещо наподобяващо усмивка. Усмивка на съжаление. Сякаш това, което досега й беше доставяло удоволствие й е било отнето, но вече се е примирила и е продължила напред.
- Какво има?
- Мисля, че трябва да се разделим. - каза го нехайно. С тон, с който би съобщила на някой, че отива до магазина.
Той мълчеше.
- Така би било най-добре. Просто не мисля, че искаме едно и също от живота. Поне не в този момент.
Неубедително. Това беше единственото, което си помисли. Не й повярва.
Знаеше го, но това не я притесняваше. Даваше му обяснение само, защото така правят хората. За нея причините довели до решението не бяха от значение, не и в този момент. То беше взето и затова тя не намираше за необходимо да му разяснява подбудите си.
Той не трепваше. Лицето му беше безизразно, очите, впити в нейното, търсеха. Търсеха отговор, обяснение, причина за това, което беше изрекла току що.
Не намериха. Чертите й бяха пропити с безразличие. Очите й, ...