Пастрок
Учебната година щеше да започне идната седмица, но училищният персонал – даскали, чистачи, общи работници бяха на крак в подготовката за първия учебен ден. Стаите светеха измазани, чиновете блестяха лакирани, счупените прозорци сменени с нови. Директорът на строителния техникум, другарят Политички, смяташе да си тръгва по-рано днес. Утре вечер щяха да имат семеен празник - 50-годишен юбилей на другарката си в живота – Поликсена. Трябваше да купи подарък, цветята за утре ще ги поръча, за да са свежи. Другарят директор от езиковата гимназия бе поканен със съпругата си. Всичко щеше да е в тесен, приятелски и колегиален кръг. Дали да не покани и директора на Икономическия, или и оня хулиган, директора на спортното училище, е, той не беше от техния кръг, но все пак е хубаво директорите да се имат помежду си. Колкото гостите са повече, толкова по-добре, ще има да си приказват помежду си, а той ще гледа да има повече пийване и хапване, нали е домакин, а и най-после Поликсена щеше да бъде щастлива, щяха да ú видят червените плюшени пердета, за които ходиха чак до Полша с жената на директора на хранителния техникум, а също и румънския кристален полилей най-после щеше да бъде оценен от височайши гости, а не само от прости комшии. Нямаше по-голям подарък за Поликсена хората да се превъзнасят от изискания ú вкус и да ú завиждат.
Тъкмо си оправяше оределия алаброс с малкото гребенче пред огледалото, дискретно поставено зад вратата, плахо почукване го стресна и му обърка посоката в последния момент. Кой ли можеше да е по това време? Отдавна служителите си бяха тръгнали, но Политички с ясен глас се провикна: „Да“, като набързо удари още една контра в правилната посока и за по сигурно поприглади объркания алаброс с дланта си, прибра набързо гребенчето в задния си джоб и широко отвори вратата. Пред него стоеше малък и смачкан човек, облечен в мръсни сини дочени дрехи, бай Генчо, общия работник в училище, със златните ръце, както го наричаха всички. Имаше си някои физически дефекти - беше се родил с единия крак по-късичък с два сантиметъра от другия, а когато бил на четири годинки, лелята от детската градина го заключила в килера на тъмно за наказание, защото разсипал супата на другарчето си, а то било дете на някакъв голям директор на завод и то се разплакало. Уплашил се малкият Генчо в тъмната стаичка, видял огромни, бели хлебарки със зъби и оттогава се сдобил и с още един дефект – заекваше. Сигурно щеше да си остане стар ерген, но съдбата се оказала благосклонна към него не само заради златните му ръце, но и заради златното сърце, което носеше. Недъзите не му попречиха да се ожени и то за работлива и свястна жена, млада вдовица, която му доведе момченце, а малко след брака им се роди и тяхно. И бай Генчо на четиридесет и кусур години се оказа глава на семейство с двама сина. Щастието и отговорността го бяха променили все в положителни посоки - по-малко заекваше, повече се усмихваше и дори спря да накуцва, поне видимо. Тези промени не останаха незабелязани от училищния персонал, всички му се радваха и дори се намериха хора да му завиждат. Някой бил видял жената на бай Генчо, била много млада и засукана, как ли го въртяла на пръста си. Но болшинството от служителите в техникума не обръщаха внимание на тези приказки, защото човекът си беше добър и честен, никога не отказваше услуги, ходеше дори и по домовете им след работно време до късно вечерта да оправя я протекъл кран на чешма, я врата, на която ключалката заяждала, даже беше сглобил спалнята на другаря директор, някаква голяма и специална, по поръчка, тогава цяла неделя го нямаше вкъщи, а вечерта, когато си дойде капнал от умора, с гордост извади пред жена си бутилка марково уиски. За него беше радост и чест да върши услуги без пари, ей така, за едната благодарност. Притесняваше се, когато го питаха колко ще струва труда му. Жена му го гледаше учудена в началото, но после свикна със странностите му и все го строяваше:“ Днес като ходиш при Запрянова да ú оправяш печката, да ú вземеш поне пет лева, няма какво да се стесняваш, тук има две деца и те трябва да ядат!“ Но бай Генчо веднага я апострофираше, че жената е вдовица с три деца и откъде ще намери тези пари. Все пак вечерта донесе с радост на жена си голяма торба пълна с бурканчета от лютеница, зелен боб и орехи. Такъв си беше бай Генчо. За него беше от особена важност хората да кажат, че е добър човек и че е свършил хубава работа.
Директорът Политички се смути, когато го видя изправен пред вратата, защото бай Генчо никога от десет години, откакто бе започнал работа при него, не беше го търсил за нищо, освен ако не бе специално извикан.
- Какво има, бай Генчо? Какво те води при мен? – попита директор Политички, като се ядосваше на ум, че този сега ще започне да заеква и ще му отнеме от скъпоценното време, но все пак от човещина го покани да седне в кабинета си.
- Ааа, (бай Генчо винаги започваше с гласен звук, така го бяха учили на един логопедичен курс някога) дъдругарю Полилитички, аз, нещо тътакова, за услуга съм додошъл, нене за мен.
- Казвай, бай Генчо, че бързам, с какво мога да ти бъда полезен? – директор Политички скришом погледна часовника си. Времето напредваше, щяха да затворят магазините и Поликсена щеше да остане без подарък. Точно сега бай ти Генчо му липсваше.
- Ааа имам додоведен син, ниникъде нене го искат дада го запишат, изключен е от от всички училища, папалав, бубуен, ако заза мойто, хихихич няма да идвам при вас, но нали съсъм втори баща, хохората ще какажат, нанали е втовтовтори и нене го интересува…
- Разбрах, бай Генчо, ще видя какво мога да направя за момчето ти, ти само ми напиши на листче трите му имена и утре рано сутринта ми го дай. – директор Политички прегърна през рамо бай Генчо и приятелски го поведе към изхода на вратата.
- Ааа, бъбъблагодадаря ви, дъдъдругарю Полилитички! – очите на бай Генчо заблестяха от предварително изскочили от благодарност издайнически сълзи.
След два дена другарят Политички извика в кабинета си бай Генчо.
- Имаш късмет, Генчо, направихме рокада с директора на спортното училище, той ме помоли за едно негово протеже, което никой не искал да го записва в никое училище заради слаб успех и аз реших да му го приема, а в замяна той взима твоя палавник. Няма какво да ми благодариш, ами кажи на жена ти още днеска да отива в спортното и там ще търси другаря Стоянов. Много поздрави лично от мене да му предаде и там те ще оправят нещата. Хайде със здраве, бай Генчо! – всичко беше казано на един дъх от директор Политички, който отново прегърна през рамо верния си служител и по елегантен начин го изпрати до изхода на кабинета си.
© Ивон All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Доче!
-
Доброто като ежедневен, ненапудрен персонаж.Браво!Бях забравила колко е уютно в дома на прозата ти...
-
С поздрави, Илко!
-
С поздрави, Валка!
-
Хареса ми!
Хубав ден,за теб!
-
Септ, благодаря ти! Като бай Генчо има хиляди сред нас, да, обикновено не ги забелязваме. Един изстрадал човек може да направи добро, не че трябва задължително много да сме страдали, това зависи и от самия човек, Другарят Политички също според мен е добър и разбран човек, аз познавам директори, които и куче да отиде при тях ще му намерят работа. Просто исках този разказ да посветя на доброто в неговите различни аспекти. Живи и здрави бъдете всички!
-
И аз те прегръщам, Танче! Благодаря ти!
-
Много хубаво си изградила образа на добрия човек?
Прегръдка от мен! -
Алина, Роси, благодаря ви!
-
-
Хубав разказ, Ивон!
-
Благодаря ти, Ели! Хубав ден ти пожелавам, както и на всички минали и прочели!
-
Вчера го прочетох и толкова да ми хареса! С много обич си го написала този разказ. Съгласна съм с Жани - финалът е малко отворен - сякаш чака да го допишеш.
Поздравления, Валя! -
Благодаря ти, Емо! Радвам се, че си оценил, що се отнася до продължение, не знам, може би!
-
Много ми хареса, но както казва Жането си иска продължение. Ще се радвам да го прочета. Пишеш страхотно. Поздрави!
-
Благодаря ти, Силви!
-
Много ми хареса!То и сега има такива директори и добри хора.Очаквам продължение!
-
Благодаря ви, Ели, Жани!
-
Лъха топлина от този разказ, НО не ми стигна, очаквах нещо по - съществено да се случи в края.
Открехвам ти вратичката, а ти помисли
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
