Ани тъкмо се прибираше вкъщи, когато започна да вали и гърми. Нейните приятели вече бяха по домовете си, защото живееха на центъра, но 18-годишната девойка беше от крайните квартали на града. Тя обичаше да се разхожда, беше енергична, и дъжда в топлия летен ден можеше само да я зарадва, но не и да я обезпокои. И контрастно на останалите хора, Ани започна да танцува като приказна балерина под дъжда, докато кестенявата и къдрава коса се развяваше под приятния южен вятър, а сините и очи искряха от щастие. А след като се умори, седна на една пейка, загледана в светкавиците. Възрастните хора открай време и казваха да се пази от тези блещукащи светлинки, и да не ги гледа, но Ани не слушаше никого, освен себе си. И така след известно време, тя усети, че заспива. А когато се събуди момичето не си спомняше нищо и затова започна да говори :
− Мамо, съжалявам, нямах време да измия чиниите. – развика се притеснено тя.
Но когато стана и се огледа не видя нито майка си, нито баща си, нито пък, когото и да било. Около нея имаше само облаци. Отначало Ани си помисли, че сънува, но след като се ощипа видя, че това се случваше в действителност. Тя се притесни и започна да тича наоколо, но от всички страни имаше само пухкава настилка от бяло и сиво. Ани повървя известно време и след около пет минути се натъкна на един доста привлекателен мъж с руса коса и зелени очи, които я гледаха право в очите. 
− Извинете, имате ли някаква представа как се озовах тук? Мъртва ли съм? И Вие ли чакате за да Ви приемат в Ада или в Рая?
Мъжът се изсмя.
− Вижте, на мен не ми е до шеги. Наистина. Трябваше да измия чиниите, мама и тате ме чакат у нас, а аз доста закъснявам. Ще ми се карат отново. Моля ви се кажете ми поне дали съм жива.
− Зависи от това дали искаш да си жива. – отвърна и многозначително мъжа, като не спираше да я гледа в очите.
− Как така? Не съм сигурна, че Ви разбирам. – обърка се тя.
− Нека се поразходим, Ани. – намигна и мъжът, подавайки и ръката си. 
− Откъде знаете името ми? – притесни се момичето, но въпреки това го хвана за ръката, усещайки лек ток по тялото си.
− Аз знам много повече неща от името ти, но нека преминем на „ти”.
− Добре, след като вече знаеш коя съм, може ли да ми кажеш ти кой си.
− Всичко може, зависи от това как питаш.
− Какви са тези странни отговори? На интересен ли ми се правиш? 
− Зависи за теб какво означава думата „интересен”.
− Ще престанеш ли? Наистина съм изнервена и уплашена. Мама ще вдигне кръвно. Кажи ми къде съм.
− Ох, каква си и ти. Знаех си, че ще трябва да си живея тук сам. Защо ли реших да навестя вашия град точно днес?
− Да живееш тук сам ли? Какво си ти?
− И ти вече ме изнервяш. Добре де. Ще ти кажа. Имаш право да знаеш. Аз съм бога на светкавиците. И точно ти ме накара да те взема.
− Ти шегуваш ли се с мен? Това е някаква театрална постановка, нали? Или сънувам?
− Чуй ме, Ани. Това е истината. Някога възрастните хора казвали ли са ти да не гледаш към светкавиците?
− Да, но това какво общо има?
− Това, че имаш прекрасни очи. Влюбих се в теб и искам да живееш тук с мен. Затова те прибрах.
− Какво? Ти сериозно ли? И затова ме уби? 
− Не точно, но…
− Виж какво, ти си егоист и не искам да живея тук с теб. Върни си ме на Земята.
− Не си мъртва. Можеш да се върнеш по всяко време. 
− Чудесно. Тогава искам да ме върнеш веднага и то право вкъщи.
− О, на мама момичето. Сега ще се разплаче. – иронизира я той. - А мен, питаш ли ме? Откакто се помня живея в облаците сам и ви гледам отгоре. Всички ми бяха еднакви. Но ти единствена не се уплаши от мен… 
− Съжалявам, ама и ти си си виновен. Такъв отворко кой ще го търпи –  отвърна троснато Ани, докато той гледаше тъжно. – Добре де, стига си ме гледал тъжно. Не ти отива да гледаш така. 
− Ще останеш ли? – попита я обнадеждено той.
− Ще прекарам един ден с теб.
− Нощ. Вече е тъмно. – заяде се той.
− Добре, господине. – засмя се Ани. – Поне ще ми разкажеш ли нещо за себе си, или да ти вадя думите с ченгел от устата. Като те гледам не си от най-мълчаливите.
− Зависи за какво си говорим.
− Ама ти винаги се правиш на интересен, а? 
− Не, само когато някой ми е интересен. – усмихна и се той.
Ани се загледа в очите му. В тях виждаше нещо различно, което до сега не беше виждала в очите на друг. 
След като си говориха цяла нощ, накрая той я попита :
− Госпожице, „не слушам никого”, ще останеш ли да споделиш самотата си с моята?
− Господин „вижте ме колко съм интересен”, ще ме изтърпите ли такава каквато съм?
− Може би. Ами вие мен?
− Може би.
− Винаги ли се правиш на интересна? –  засмя се той.
− Само когато някой ми е интересен. – отвърна тя, погледна го в очите, и го целуна.