Тихата монотoнна песен на капките бавно я изтръгваше от сладостната прегръдка на съня.  Имаше нещо обаятелно и  вълшебно в дъждовното майско утро, което  заедно със затоплените завивки правеше събуждането и още по-трудно.  В сутрини, като тази в които денят все още не бе заличил спомените   Грета оставаше няколко минути втренчена в тавана на стаята си вкопчена в желанието да разтълкува съня си. Еднообразния припев на дъжда по прозореца обаче я унасяше, разсейваше и пилееше мислите и в различни посоки. Когато  схвана, че всъщност просто блее в новообразуваната паяжина в ъгъла над климатика реши, че е по добре да стане и да се разсъни с едно хубаво кафе.

               Седнала на малкия диван в кухнята, кръстосала крака и обгърнала с  ръце любимата  чаша, се замисли за времето откакто бе решила да се отдаде нa почивка. От няколко месеца с нищо не се занимаваше. Послуша приятелски съвет и напусна работата си от, която неделима част беше ежедневното общуване с всякакви хора.

           Твърде разнородни и без мярка многообразни.

           А всъщност беше неразговорлива, сдържана и бързо се отегчаваше от колегите си (Може би защото така и не успя да се сприятели с никой от тях.) Когато в крайна сметка призна пред себе си, че това сериозно започва да се отразява на емоционалното и състояние реши да си подаде молбата. Можеше да си го позволи. Преди две години след скандален развод на родителите си и в резултат на значителни отстъпки и достатъчно компромиси от страна на майка си тя остана да живее в собствен апартамент в малкия провинциален град с толкова средства, че ако пожелаеше можеше да си купи още два. Скоро след подписа с който уреди последните формалности майка и замина с новият си приятел за Дюселдорф. Не беше я виждала оттогава, а така и се искаше понякога да я чуе как апострофира водещите на сутрешния телевизионен блок. Да спорят, когато Грета избираше кафето пред сандвича. Да  усети въздишката и по телефона, когато, се обаждаше вечер за да и каже, че ще закъснее.

             Загледана в дантелите на завесите, течението  на чувствата  я отнесе на другия бряг. Там имаше единствено възмущение и негодувание а с това се изчерпваше всичко, което би признала пред себе си по отношение на  баща си. Яд я беше на него и то толкова много, че понякога бе на една дребна и мъничка крачка от това да го намрази.  Възмущаваше се на начина и  бизнес маниера по, който той уреди всичко така, сякаш това беше поредната му сделка а не разпадането на едно семейство. С него се чуваше много по-често отколкото с майка си, и всеки път едно и също. „- Здравей красавице!“ Казваше с делови тон, който капваше още няколко капчици гняв в нея. „Как си?  Имаш ли нужда от нещо?“ След което задължително и предлагаше да му дойде на гости, да отиде на екскурзия и подобни дивотии и залъгалки по-подходящи според нея за малоумни тинейджърки.  В тези разговори Грета  бе твърде кратка.

„Здравей, тате. Добре съм. Не, не мисля, че в момента ми е нужно точно това“ Той отговаряше: „Обади се ако имаш нужда от нещо.“ С това разговора се изчерпваше и на бърза ръка приключваше.

               Понякога си представяше, че му казва:

„ Да,  имам нужда от нещо! Искам да ...“ И тогава щеше да го назове. Но за целта трябваше да попълни многоточието си и да се погрижи за онова празно място в себе си, което усещаше, като свой дефект. Петно от несъвършенство лепнато като леке върху сърцето. Безпокойство, което я разболяваше само защото не можеше да го назове. Мъгливо и неопределено усещане но толкова лично нейно, че със боязън и страхопочитание подозираше, че изнамирането на неговият вербален израз би го увредило и нарушило дълбоката му интимност и значение, които му придаваше.

      Докато обвиняваше дъждът навън за настроение си довело до поредното болезнено обследване на отношенията с родителите си несъзнателно  успя да изтика нервното си смущение някъде отвъд, на онова място където нещата винаги си остават безименни.                   Вдигна чашата, но кафето отдавна бе изстинало.

„Той и животът е като кафето. Малко, черно и горчиво. Подслаждаме, разбъркваме, изчакваме да се утаят нещата, които са ни прекалено горчиви за да преглътнем и сърбаме на малки глътчици надявайки се, че това прави дните ни по-добри, а нас самите по-усмихнати.

Е....или най-малко си  вдигаме  кръвното“

Сивите очи на Грета засияха и тя се засмя на собствената си шега.  

              Горчив и жлъчен  смях.

                За ирония и жестока подигравка беше напуснала работа за да се разправи с това, което понякога беснееше в нея като ураган, а друг път я гризеше, като малък зловреден червей. Трябваше да го открие и да сложи край веднъж завинаги. Разполагаше с време да го стори,  но не бе наясно, какво всъщност трябва да направи. Проблемът беше, че не знаеше какво търси. Просто го усещаше свряно някъде в нея очакващо поредния удобен случай да я сграбчи. Седеше точно, като вчера и точно, като предишния, (че и по-предишния) ден в кухнята си, и докато всеки път кафето изстиваше с него губеше от своя жар за борба и самата тя. Ако в такива моменти някоя от посредствените и приятелки решеше да я попита защо напусна работа тя щеше да замълчи. Нямаше какво да отговори а факта, че имаше на разположение цялото си време я стряскаше и смущаваше. Неумението да се разпорежда с него заравняваше дните и в ужасяваща монотонност, а последната седмица на девойката беше толкова еднообразна, че заслушана в шума навън  чувстваше дните си  също толкова еднакви, като  капките по стъклото на прозореца си.

„Странно колко бързо дните ми летят! И днес, като вчера, а утре  отново ще е, като днес!“

С ясната схватливост, че подобни философски умувания водят към един не здрав песимизъм реши да свърши някаква домакинска работа и да се разсее вместо да продължава с хаотичните мисли. Поля цветята, помете терасата и бавно и педантично започна да бърше прахта по старата си секция.  Захласната в работа, която обикновено вършеше в събота не усети плавното изнизване на един час. Когато свърши пусна телевизора и приготви обадя си. Хранеше се механично, без апетит и без да усеща вкус.

Напук на чистата си вече секция настроението и  остана тягостно и нервно.

                    Точно тогава то дойде.

                     Започна с бучене в ушите и световъртеж. Погледът и започна да се мести, като нервен тик от телевизора в чинията, и от чинията към телевизора. Гласът на водещата на телевизионното предаване  се превърна в най-отвратителното грачене на света а нахлулите в стаята залутани звуци от автомобили, кучешки лай и глъчка от преминаващи по улицата ученици я влудяваха. Не можеше да си намeри  място. Пусна вилицата и се хвана безпомощно за главата. Чуваше сърцето в слепоочията си.

        Стоя замръзнала,  като скулптора две минути и изчака главоболието да започне да се оттегля бавно като отлив от мозъка и. Всяко нервно окончание за миг се беше превърнало в тънка замръзнала стоманена нишка от, която я удряше ток. Беше почувствала някакво напрежение в крайниците си.  Но след два удара, които  изпъваха, и гърчеха гърба и, като дръпната струна всичко трепна и изведнъж спря. Грета примигна невярващо към вилицата, стана бързо, заряза обеда, влезе в стаята си и след едноминутно ровичкане из дрехите  тръгна към банята с надеждата, че топлия душ в комбинация с шампоанът, с който глезеше забележителния цвят на косите си  ще  и помогнат да отмие напрежението.

Следобеда се оказа по-лек. В крайна сметка след душа се почувства по-добре, но я налегна мързел затова просто грабна  книгата си  и се обтегна на дивана. Едва минала десетина страници обаче романът я приспа и като наказание за блудкавостта му  тя  заспа върху него, като хубаво измачка меките корици.

    Събуди се някъде между три и четири след обяд, още по изморена и с глуха тежест в главата.  Надигна се бавно и тръгна към терасата си от, която се разкриваше гледка към половината град. Панорама, която винаги я впечатляваше независимо от метеорологичните условия. Оттук се виждаше голямата църква, сградата на общината, моста над Дунав, зеленината на парка, а  при ясно време и синята гърбица на Стара планина.

                Дъждът  бавно беше  спрял. Слънцето разблъскало с жълти лакти облаците с твърдото намерение да навакса с майската си задача разстилаше приятната си топлина над града, а ведно с нея и  ведрия свеж озон, който прочистваше дробовете със свежестта си. Птиците усетили, колко приятно е да се диша решиха, че е още по приятно и да се пее в такъв въздух и с твърдото намерение да го докажат бяха започнали своето велико пролетно надпяване. Един кос кацнал на опънатата жица между блока в, който живееше Грета и кооперацията отсреща  църкаше закачливо. Врабчета се скараха  на дървото пред входа, а някъде откъм покрива им се присмя врана.  Грета прокара поглед през гледката, вдъхна въздуха и усети милувката на деня.

                Подпряла лакти на прозореца топлината я галеше, а светлината боцкаща очите и звуците пробиващи още дупки в ушите, сякаш я  питаха укорително за след обедните и планове.

                Много бързо реши, че една разходка, ще и се отрази добре.

                  Апартаментът на Грета се намираше в един от най-старите квартали на града в непосредствена близост до центъра и само на пет минути от централния парк,  който като огромна зелена пътека се разпростираше успоредно на река Дунав започвайки от сградата на театъра и завършвайки на градския плаж до старата крепост.  Около пет след обяд с чаша дълго кафе гарнирано с  мляко девойката крачеше през централната му алея оглеждайки се за някоя празна пейка. Винаги се учудваше и изпадаше в див възторг от това място в, което само късните нощни часове и суровото време бяха единственото,  което бе способно да го лиши от хора, но не и от живот. В тихата провинция парковете са пълни с таралежи, бухали и сови а Грета бе виждала дори и язовец.  Тук високите и стари липи през пролетта образуваха зелен тунел, който поглъщаше човек с перспективата си а лятото  когато премине цъфтежа им сянката  унасяше пенсионерите  в дрямка и караше младите да мечтаят с отворени очи. Присвила своите докато крачеше тя си припомняше предишни нейни разходки. В паметта си беше скътала спомен за ноемврийска мъглива нощ, когато обзета от меланхолия посипалите се по тъмния асфалт  листа и напомняха далечни и студени звезди, или пък  онзи зимен след обед в, който със зачервени от студа бузи се радваше на снега отразяващ със стъклен блясък светлината, а стъпките и скърцаха по затрупаните и не изчистените все още пътеки. Тук винаги и е харесвало, винаги се чувстваше окей със себе си а в минути на напрежение много бързо се успокояваше. Толкова често се бе разхождала в този парк, че той с годините срасна и се превърна в неделима част от нея до такава степен, че не би оцеляла без него. Тук се беше научила да кара колело и тук получи първата си целувка. 

           Неусетно спомените я отнесоха и се наложи да се обърне кръгом. Беше открила самотна пейка в близост до най-голямата глъчка вдигана в парка а именно детската площадка.  Седна, кръстоса галантно крака и отпи от кафето си. Отнякъде се появи едно мръсно – кафяво улично куче и размаха приветливо опашка пред нея. Тя обаче не му обърна внимание  и то се обърна, легна пред нея в поза сфинкс и се загледа в пенсионерите на  отсрещната пейка.

          Глъчката от играещи деца, преминаващи колоездачи и шумни тинейджъри се превърна във фонов шум, който отслабна, затихна и зашепна, като тихичка песен на раковина долепена до ухото и. Докато светлината играеше в листата очите и шареха с наслада и Грета изпита неземно удоволствие. Надяваше се да продължи достатъчно дълго за да побере в себе си спокойствието, което носеше след обеда и да го поноси със себе си поне час след това.

            Не успя. Тихи бавни стъпки, които заради унеса си не чу се бяха приближили и с тях познат за нея глас.

              - Ооо, я виж ти кой бил тук! Кафенце ли пием, Гретхен?

              Един-единствен човек на света си позволяваше да   се обръща така към нея, затова тя засия още щом чу гласът му. Вдигна глава и потърси топлите му кафяви очи. Той също държеше пластмасова чашка и приятно се усмихваше.

             - Компанийка?

             - О,  Янко – приветливо му отвърна тя -  Сядай.

Той се настани до нея, обтегна напред  крака, сложи едната си ръка върху облегалката на пейката и въздъхна. Непринуден и лъчезарен, като парка.

                    Грета обърна поглед към него и през нея бавно, като кораба порещ реката зад тях, премина  историята на взаимоотношенията им. С Янко я беше запознала  братовчедка и Надя на едно новогодишно парти. Тогава ентусиазмът с която тя  говореше за него, звучеше на Грета, като ярка реклама и в крайна сметка    имаше обратния ефект. Пък и какво можеше да каже за човек с, който току-що се е запознала? И то на купон?! Да, вярно, имаше някакъв неувяхващ младежки плам. Общуваше свободно с непознати  но беше плешив и толкова слабичък, че тогава тя не видя нищо, кой знае какво изключително в него. Братовчедка и твърдеше, че бил емоционален, интелигентен, тих  и с удивително чувство за хумор.  Същата нощ Грета се бе опитала да провери дали това е така но се улавяше, че се дразни от усмивката му. Имаше болни и криви зъби а изглежда това изобщо не го спираше да се шегува и усмихва през цялата нощ по начин, който тя намери за лукав. Скоро бързо, както и всички присъствали тогава,  тя го забрави. На великден Надя обаче отново събра всичките си приятели на купон. Грета нямаше настроение за празненства но понеже държеше на братовчедка си отиде. Оттогава, когато се случваше да се размине на улицата с Янко той само кимаше леко с глава, усмихваше се  и я поздравяваше. Трябваше да мине почти година през, която покрай Надя тя го опозна и започнаха да се сприятеляват докато една вечер не се засякоха на един концерт. По-късно тя разбра, че много харесвал симфониите на Бетовен, а той, че Грета от своя страна просто си  търсела причина да не си е у дома. След концерта с  присъщата си усмивка на шега я бе поканил да ударят по едно питие и да направят „естетически разбор“ на чутото. Тя се беше съгласила и оттогава Янко се превърна в неин много истински приятел. В интерес на Надя чувството му за хумор наистина се оказа удивително. Но това, което истински беше спечелило Грета бе, искреността му с който подхождаше към нея. Нито веднъж не намекна нещо двусмислено,  което би и се сторило, като опит  за свалка и девойката просто се наслаждаваше на приятелство между половете без намесата на нищо сексистко.

                 Напоследък обаче бе забелязала нещо, което  и направи много ярко впечатление. Той беше станал  много пестелив, когато говореше за отрицателни чувства, не споделяше когато е тъжен или сърдит и всячески полагаше усилия да се прикрива. Въпреки, че понякога Грета виждаше чувствата  изписани на голямото му чело той или обръщаше разговора на шега или сменяше темата. Сметна, че непременно трябва да му сподели своето наблюдение и да се опита да поговори с него за това, но докато се чудеше как да започне  разговор в тази посока тя всъщност попита:

                  -  Как е при теб? Нещо ново? – Беше и ужасно трудно.

                -  Ми... какво да ти кажа! – каза той. – работа, в къщи, от време на време сладки приказки с приятели и така... Нищо специално. А ти? Какви ги вършиш като безделник ?

В момента в, който стана въпрос за нея я връхлетя споменът за това, как и протече денят. Това я накара да се почувства, като малка ученичка, която е дошла неподготвена на училище. Янко сякаш долови смущението и. Той също беше планирал сериозен разговор с нея, касаещ душевното ù здраве.

-          Какво има? Изглежда нещо  те тревожи, или  греша?

-          Това е заучена реплика нали? – усмихна му се тя.

                  - Ами да – тонът му бързо превключи от сериозен към шеговит – Ако нищо не те тревожи, ще кажеш. Ако пък отклониш въпроса значи все пак нещо те тревожи ама не си готова да ми го споделиш.

Грета започна да се смее. Гласът и звънтеше, като звънецът на преминалото пред тях детско колелце яхнато от едно русокосо момиченце.

                 - Не ставаш за психолог, след като ще  издаваш тънкостите на занаята - каза му тя

Янко имаше завидна интуиция но неумението му да се изразява добре понякога му пречеше. Сега обаче успя бързо да долови, че нещо я тормози. Досети се лесно, защото и той самия често усещаше да дреме и да се утаява в него нещо неясно, за което не намираше думи. Внезапно си припомни фраза чута от негова колежка на, която много държеше. Реши да я перифразира и да я разтегне поемайки всички рискове от ефекта.

        -  Най-доброто не винаги  е достатъчното! – изстреля той. Грета се сепна и го погледна. Използвайки изненадата и, той продължи. - Важното е в такива моменти да се погрижиш за себе си. Единственото, което ти е останало! И то е най доброто! Най-важното! Я кажи три пъти гласно „Аз! Аз! АЗ!!!“ и ще го усетиш по интонацията си. Не разбираш ли?! Ако ти не се погрижиш сама за себе си Гретхен, няма кой друг да го направи!

               - Какво се опитваш да ми кажеш, че е в мой интерес да съм себична егоистка ли?!?!

              - Ами не. Просто искам да кажа, че сърцето е, като зъбите. Ако не се погрижиш навреме после боли.

След пауза запълнена от гласа на млада майка по току-що проходилият и малчуган  тя извърна глава към Янко, като се постара  да покаже, че оценила остроумието, но и да не бъде рязка.

               - Това да не ти е зъболекар. Не можеш да заповядваш на сърцето си.

               - Естествено, че не можеш. – Отговори с добре отмерен тон. – Знаеш, че друго имам предвид.

                - Ти миеш ли си зъбите ? – засече го тя.

Той замълча. Усмивката му се стопи рязко и  във въздуха увисна тишина, която я зашлеви. Помисли, че го е обидила но той премисли дълго  и каза сериозно.

                - Знаеш ли какво си мисля Грета?! Ние с теб точно това правим! 

Мълчанието се прехвърли в нейното поле, като топка, но излезе в аут. Думите  му отекнаха в главата и, като в пещера. Дълго мълчаха замислени. Той си даде сметка, че тонът му може да е прозвучал поучително. Не искаше да я обиди. В нея пък  кънтеше: „Важното е да се  погрижиш за себе си, няма кой друг”.

               Тинейджъри минаха пред тях със звънтящ смях предизвикан от хормоналната буря бушуваща в душите им. А кучето до скоро седнало покорно с лице към Грета се обърна рязко и наклонило глава ги проследи с поглед  натъпкан  със съжаление, който сякаш казваше: „Горкичките пубери!”  Сетне се завъртя леко, обърна им презрително гръб и се  сви на топлия асфалт вдигнало жълтите си очички към Янко. Пред очите им прелетя девойка с ролери, последвана от няколко хлапака с колелета. Разнообразието от гледки в парка пилееше погледите им и ги разсейваше. Постепенно мълчанието се разреждаше и  се заговориха. Неволно избягваха сериозния разговор и започнаха да скачат от тема на тема,  Така стигнаха  до нейната любима – музиката и неговата- литературата.

        -Кажи ми нещо ново. – подкани го тя.

        - Ще ти кажа това- отвърна той -Мечта със скалпел.

- Звучи гадно, като за филм на ужасите.

       - Ооо, не е така! Чуй! – Пое си дъх  той и приковал поглед  в едно листо на липата отсреща започна.  Рецитираше много добре. В изказа му имаше драматизъм и онази искра дето Грета можеше да открие единствено при посещение на някоя голяма театрална пиеса. – Искам  с  металната му бездушност  в ръка да тръгна с него наред!

Да изрежа от самочувствието на интелектуалеца и да  присадя от него на скромния!”

После ще отворя кабинет и ще му закача табела :

„Само днес безплатна мнителностомия!!!

При групови посещения получавате бонус:  Отстраняване  на „първо лице единствено“ число и присаждане на множествено!

Безплатни посещения денонощно.”

Пък ако нямам успех, ще отстраня себе си!

      -От кой е?

             -Мое си е. Хрумна ми онзи ден на работа.

           -Хубаво е! Звучи, като цитат от голям моно спектакъл.

           -Глупости! Не става за нищо! – възпротиви се на комплимента той -  Звучи, като модерна кратка перифраза на някой от романтиците. Демек или ще променя света или ще се ликвидирам. Пък и намирам хумора с медицинския кабинет за неуместен.

Тя се засмя и му каза хем шеговито, хем укорително.

          - Не задълбавай!

          -Ми...- вдигна невинно рамене той  – случва ми се понякога. Хайде сега е твой ред.

            Кучето в краката им  въздъхна блажено.

           - Мой ли? – изненада се, и заоправдава тя - Аз не обичам подобни игри. При мен винаги излиза прекалено лично.

           - Хайде де! – помоли той след, което и намигна съзаклятнически - Първата мисъл дет ти дойде. Спокич. Няма да кажа на никой.

На Грета и трябваха няколко секунди преди да заговори толкова тихо, че Янко се приведе и напрегна за да я чува по-добре.  Гласът и бе тих, като шепота на липите.

           - Някои мисли са като гръмотевици! – с въздишки между изреченията  произнасяше тя -  Светлината им е   e твърде  краткa! Преминават твърде бързо през главата ми, за да си правия  тежкия труд да ги обличам в думи. От тях остава само глух тътен в сърцето. Звук от който треперя.

Той сложи ръка на рамото и тя почувства топлината на искреността му.

 - Ооооо Браво, бе Гретхен! Бива си те!

 - Ай де пък ти сега...!

Седяха, смееха се и се шегуваха безобидно още двадесетина минути смесвайки остроумие с хумор някъде на  границата на интимността без да подозират, че по този начин единият разтоварваше напрежението си а за другия това бе, като терапия срещу нервното му безпокойството.

Внезапно откъм реката се изви вятър и шепота на дърветата се превърна в бучене, като на морски бряг. Много от майките се засуетяха и започнаха да прибират играчки, да тикат детски колелета и да дават нареждания на съпрузите си докато се караха на децата си опитвайки се да ги свалят от пързалките и  люлките. Предстоеше буря. Пухчетата от тополите, които Янко наричаше „майски сняг” се разлетяха така, че наистина заприличаха на такъв. Той стана протягайки се.

             - Хайде Грете да си ходим! Гледам , че ще ни мокри.

Тя погледна скептично небето и също стана. Бяха в различни посоки. Нейния път минаваше през градината и покрай старата баня, която вече бе хубав лъскав хотел, а той имаше навика да прекосява града през центъра. Взеха си довиждане, както обикновенно.

- До скоро, Яначек!

- До скиф, Гретхен!

Не обичаше формалностите изискващи любезност облечена в конкретни реплики. Неопределеността на репликата: „Аре ще се чуем”, от която не ставаше ясно кой на кого, и кога ще се обади  и беше добре известна. Отдавна си бяха разменили телефонните си номера и нямаше никакво значение, кой, кога ще се обади. Не се договориха нищо конкретно, не уговорените случайни срещи в парка за момента я  удовлетворяваха.

                  Докато крачеше крачеше към дома прехвърли в главата си отново репликите от разговора им и се опита да си припомни всички чувства, които изпита  по време на срещата.  Скоро в нея назря откритие, което я зашемети с баналността си. Усещаше , че Янко има право.

Вечерта  докато се хранеше пред телевизора с апетит, който учуди и самата нея се заслуша в равния глас на синоптичката.

                  „През нощта над цялата страна валежите постепенно ще спират. Утре времето  ще е слънчево и топло с максимални температури  около двадесет и два градуса.”

„Чудесно време за разходка” –  помисли си Грета и се усмихна с  най-спокойната усмивка на света.