Пепел
2 min reading
Тя винаги сяда другаде. Не при всички. А когато е с мъжа си, имам чувството, че сяда съвсем на майната си.
Той и мъжът й не й е мъж, а гадже, но тя го нарича мъж. Просто мъж - с глава, ръце и други мъжки работи. Най-вече го възприема като "други мъжки работи". Сигурно разграничава мъжете по размера - 45-ти номер, 48-ми номер - естествена кожа, дишаща подметка... Такова еднотипно възприятие за всички мъже!
Води ги в един тефтер - по списък. Като черна дупка е тоя нейния тефтер - гълта имена, дати, адреси - понякога дори по две страници на ден. Веднъж и мен покани в тази нейна малка-голяма черна хралупа. - Знаеш ли сред какви имена ще се наредиш?! - ми каза гордо. Хем знае как се изнервям от глупости. Как да е - отказах й. Така де! Аз името ли ще си давам или нещо друго?!
На тоя купон тя беше с мъжа си и както винаги, хем беше на масата, хем някъде другаде - при мъжките му работи най-вероятно. Направи ми място до себе си, явно за да се присади в моята саксия, когато той си тръгне. Много се е разглезила. Още малко и щях да й метна една буца пръст. След малко мъжът й взе да си тръгва. Едвам се измъкна от нея. Голям праз-лук е той - висок, слаб, а мустачките му бяха още влажни от нейната лиготия. Тя изпрати луковата глава до вратата и се върна. Насочи се към мен, наля си вино - нали трябва да се полее с нещо, като ми се насади! Чукнахме се. Виното беше малко по-кисело и доста по-сухо от нейната муцунка. Тя каза, че ме обича. - Добре. - казах, все пак сме приятели. Често го казва - така само олеква. Аз й казвам "Добре", да не би да олекне съвсем, да кацне на полилея, а там кой знае какво може да и се случи. С това "Добре" здраво стъпих на земята и набрах смелост да изляза на терасата за една цигара, без да падам през балкона от любов.
Навън е хладничко, цигарата е хубава, а тя е зиморничава - пълна идилия. Поне за половин цигара време. Тя излезе на терасата с такъв трясък, че ми падна пепелта. По-добре главата да ми беше паднала! Мразя някой да бута пепелта от моята цигара, вместо мен. Освен това поиска да си дръпне. Тя се тресе като редосеялка в тоя студ - искала да си дръпне! Да не би да се стопли?! Очевидно не. Освен мястото зад цигарата, зае и скута ми. Пак се разлигави:
- Знаеш ли, вчера видях баща ти.
- Къде го видя?
- На центъра. Вирнал перчема, свеж... Леле, ако не ти беше баща...!
- Какво ако не ми беше баща?
- Просто щях да го схрускам, но заради теб ще му простя.
Е, тоя път вече се оля. Замълчах. Тя се олива, а аз преглъщам. Ама и аз съм един! По-добре да ми беше паднала главата, вместо пепелта от цигарата. Сега поне бях сигурен, че мога наистина да я хвърля през моста на Марица. Съвсем наистина. Само не бях сигурен кое натежа повече - баща ми или този ритмичен шум - Обичам те... - Баща ти... - Обичам те... Що се отнася до другата половина от цигарата - тя нито я изпуши, нито изгоря от любов, а само я наплюнчи и ми я върна. Хвърлих я - какво да я правя такава...
Той и мъжът й не й е мъж, а гадже, но тя го нарича мъж. Просто мъж - с глава, ръце и други мъжки работи. Най-вече го възприема като "други мъжки работи". Сигурно разграничава мъжете по размера - 45-ти номер, 48-ми номер - естествена кожа, дишаща подметка... Такова еднотипно възприятие за всички мъже!
Води ги в един тефтер - по списък. Като черна дупка е тоя нейния тефтер - гълта имена, дати, адреси - понякога дори по две страници на ден. Веднъж и мен покани в тази нейна малка-голяма черна хралупа. - Знаеш ли сред какви имена ще се наредиш?! - ми каза гордо. Хем знае как се изнервям от глупости. Как да е - отказах й. Така де! Аз името ли ще си давам или нещо друго?!
На тоя купон тя беше с мъжа си и както винаги, хем беше на масата, хем някъде другаде - при мъжките му работи най-вероятно. Направи ми място до себе си, явно за да се присади в моята саксия, когато той си тръгне. Много се е разглезила. Още малко и щях да й метна една буца пръст. След малко мъжът й взе да си тръгва. Едвам се измъкна от нея. Голям праз-лук е той - висок, слаб, а мустачките му бяха още влажни от нейната лиготия. Тя изпрати луковата глава до вратата и се върна. Насочи се към мен, наля си вино - нали трябва да се полее с нещо, като ми се насади! Чукнахме се. Виното беше малко по-кисело и доста по-сухо от нейната муцунка. Тя каза, че ме обича. - Добре. - казах, все пак сме приятели. Често го казва - така само олеква. Аз й казвам "Добре", да не би да олекне съвсем, да кацне на полилея, а там кой знае какво може да и се случи. С това "Добре" здраво стъпих на земята и набрах смелост да изляза на терасата за една цигара, без да падам през балкона от любов.
Навън е хладничко, цигарата е хубава, а тя е зиморничава - пълна идилия. Поне за половин цигара време. Тя излезе на терасата с такъв трясък, че ми падна пепелта. По-добре главата да ми беше паднала! Мразя някой да бута пепелта от моята цигара, вместо мен. Освен това поиска да си дръпне. Тя се тресе като редосеялка в тоя студ - искала да си дръпне! Да не би да се стопли?! Очевидно не. Освен мястото зад цигарата, зае и скута ми. Пак се разлигави:
- Знаеш ли, вчера видях баща ти.
- Къде го видя?
- На центъра. Вирнал перчема, свеж... Леле, ако не ти беше баща...!
- Какво ако не ми беше баща?
- Просто щях да го схрускам, но заради теб ще му простя.
Е, тоя път вече се оля. Замълчах. Тя се олива, а аз преглъщам. Ама и аз съм един! По-добре да ми беше паднала главата, вместо пепелта от цигарата. Сега поне бях сигурен, че мога наистина да я хвърля през моста на Марица. Съвсем наистина. Само не бях сигурен кое натежа повече - баща ми или този ритмичен шум - Обичам те... - Баща ти... - Обичам те... Що се отнася до другата половина от цигарата - тя нито я изпуши, нито изгоря от любов, а само я наплюнчи и ми я върна. Хвърлих я - какво да я правя такава...
© Стефан Радев All rights reserved.
Иначе, Стефане, четох ти и трите разказа... по 3-4-5-6-7 пъти. Страшни са, човек. И градивната критика... Абе, гепи! 
