Пеперудата
Беше началото на април. Красотата на вишневите дръвчета събираше пчеличките наоколо. Вече се чуваха първите песни на птиците. А аз стоях в градината и садях цветя. По едно време, както се бях навела, край мен прелетя някаква пеперудка. Имаше най-красивите криле, които някога бях виждала. Криле от тюркоазена дантела, примесена с рубинени оттенъци. По нашия край не се срещаха такива...
Оставих семената настрани и тръгнах след пеперудата. Секунди по-късно хлопнах градинската порта. Тръгнах по пътя. Днес слънцето печеше доста, а птичките не спираха да пеят.
-Какво има? Накъде си се разбързала? - попита ме съседката, която живееше през три къщи от нас.
Подминах я...
Когато минавах покрай селската кръчма, двама от мъжете ми подвикнаха. Пропаднали пияници, помислих си и не ги отразих.
Не след дълго излязохме от селото...
Вече наближавахме езерото. Продължавах да следвам пеперудата. Дори не знаех защо, но исках да разбера накъде ще ме отведе...
Стоях на брега. С присвити от отражението на слънцето очи, наблюдавах как бързо се отдалечава от мен...
Вече беше на едно от островчетата. Водата беше дълбока. Не я последвах...
***
Вървях по дългия път към вкъщи. Е, какво пък? Слънцето печеше, птичките още пееха. А пеперуди навън, колкото си искам...
-Здравейте! - поздравих учтиво мъжете от кръчмата.
-Как си, комшийке? - подвикнах на съседката през дувара.
Отворих градинската порта. Семената все още лежаха на земята. Заех се да ги садя. За какво ми е да преследвам красотата, като мога да си я създам сама?
© Есенен блян All rights reserved.
