Гневът беше неизменна част от неговото ежедневие, сякаш той беше пристрастен към моментите, в които кръвта му кипваше от яд. Понякога даже си мислеше, че е зависим към това чувство на нахлуваща кръв в главата, ускорения пулс му даваше тонус на живота, разширените зеници го караха да се чувства като звяр. Не му трябваше причина, да се вбеси, той просто го правеше, като че ли беше програмиран да кипва, когато си пожелае и да оставя хаос и безпорядък навсякъде, където минеше, хаос, който се помнеше доста дълго време след това. Хората, сещайки се за него ги побиваха едни неприятни тръпки в сърцето, колената има омекваха при мисълта, че същото може да се повтори отново. Той наистина се беше превърнал в едно безчувствено и равнодушно животно, на което не му пукаше за нищо и никой. Правеше винаги каквото си науми с цената на всичко, независимо колко висока щеше да бъде тя. Но той нямаше вина за това свое състояние. Виновниците се криеха зад красиви и нежни лица, с дълги и изразителни мигли и прелестни форми на косата. Тези злосторници не веднъж го бяха подвели и подлъгали в своите мрежи и така го оплитаха в лъжи и обещания, че той после не можеше да се съвземе с месеци. Дори понякога започваше да търси вината в себе си, вече до такава степен отчаян и невярващ на даващите му се празни обещания. Наистина му се искаше да се появи една малко сърничка измежду всички останали животни и да вдъхне малко вяра и надежда в него, да го накара отново да бленува за пеперудките в стомаха, които някога беше изпитвал. Макар за кратко тези пеперудки разбунтуваха всичко мъжко в него и го накараха да се почувства слаб и уязвим на всякакъв удар, който в края на краищата му беше нанасян. Омразата в него растеше, както и желанието в него да мачка и да гледа останалите как се гърчат и страдат, заради неговите много добре обмислени постъпки. Тези преживявания вече го крепяха, наблюдавайки тези сцени той имаше желание да продължи да го прави, да продължи да всява смут в живота на хората. Знаеше, че заради няколко глупави и плиткоумни индивида не трябва всички останали да са потърпевши, но това беше неговото изкупление, само така щеше да си върне себеуважението. Правеше много импулсивни и необмислени неща, заради които понякога се чувстваше гузен, но това беше моментно състояние на духа, което изчезваше от него със следващия полъх на вятъра.

 Чакаше го голяма промяна, колелото на живота щеше да се завърти за него . Пазейки се и отбранявайки се от това някой да го приближи и да се опита да разбере истинската му същност, на чувствителен и раним човек, за миг той свали гарда, който толкова много време беше държал вдигнат високо, и ударът съдбата беше толкова силен, че отново го върна на земята. Появи се, тази толкова желана сърничка, с нея и пеперудите в стомаха, които толкова усилено пърхаха, че не му даваха почивка дори и за миг. Може да не беше перфектната, като всеки човек и тя си имаше недостатъци,но за него това не беше важно, а това, че тя го накара да повярва в нещо, в което отдавна беше спрял да вярва. Чувстваше се неописуемо, искаше да прекара всяка една възможна секунда до своето заминаване с нея. Обаче той много добре осъзнаваше, че след броени дни тя ще изчезне от живота му за дълго и раната отново щеше да се отвори, а любовта отново да го напусне.  Искаше да я направи възможно най-щастливата за времето, което му оставаше с нея. Те се разбираха по свой странен си начин, който им беше напълно достатъчен, за да продължат жизнено връзката си.

 Той започна да се чуди, дали съдбата не му връщаше това, което той й беше дал - само болка и тъга, дали той наистина си го заслужаваше. Силни размишления настъпиха в неговата глава, които не му даваха и миг покой, искаше му се да върне времето назад и да поправи хиляди грешки. Да изчисти съвестта си, която наистина беше омърсена с чуждо страдание. Но явно хората бяха прави, че всичко в този живот се връща и той все повече вярваше на това и цялостното му отношение се променяше. Гледаше по друг начин на нещата от живота, начин може би много по-реален и подобаващ на мъж като него. Искаше му се да вярва, че след като се завърне от своето пътуване, всичко ще бъде по старому, но дори за оптимист като него беше ясно, че това няма как да се получи. Изгаряше неговата сърничка да го чака, но не беше чак такъв егоист и нямаше начин да я моли за това, много вода щеше да изтече през времето, което го няма. Дали за добро, дали за зло животът му отново се обръщаше на 360 градуса. Пеперудките щяха да го напуснат, а той тъкмо беше свикнал с тях, а за вяра не можеше и да става дума. Цялото му съществуване беше една каша, която той беше надробил и щеше да се наложи да изсърба. Надяваше се някога и неговият живот да се нареди като на нормален човек, но знаеше, че не е такъв.

Убежденията му постоянно се променяха, съдбата го въртеше, както си иска, а самият той продължаваше да търси себе си.