Перца
ПЕРЦА
Небето още беше пусто...
От едната страна на черния път се простираха зрелите житни поля. Класовете бяха наедрели и свели поглед надолу, сякаш бяха умислени за нещо. Всъщност май брояха върволицата мравки, които пренасяха отрудено падналите вече зърна. Свежият вятър си играеше със златистите коси на полето, като изкусно правеше нежни вълни. Тъй като нямаше друго занимание, той често вземаше шепа прах от черния път и гъделичкаше гръбнака на вълшебното житно море. После се връщаше за още шепа прах... но пътят не се сърдеше, а сякаш му беше приятно да го галят. Всъщност той не беше черен, а канелено-кафяв и чудно се вписваше в платното на най-великия художник...
От другата страна на пътя гордо беше изправена войската на слънчогледите, които неуморно воюваха с лошото настроение на хората от близкото село, а те все се цупеха за нещо... Това бе най-романтичната войска. Всички войници бяха вперили поглед към слънцето и трепетно изучаваха вълшебната му топла усмивка. Големите им златни шапки ги пазеха от най-ярките му лъчи в късния следобед. Зелената им униформа, с успокоителния си цвят, увещаваше намръщения поглед на един сив облак, че няма полза от тъмния му оттенък и ако иска да си поплаче, то нека го направи... А той все още не можеше да вземе решение, тъй като го разсеяха ято птици, задали се сякаш от нищото. Ятото описваше формата на забрадка, която за миг покри косите на слънцето. После сякаш палавият вятър открадна новата премяна и забрадката изчезна изведнъж.
Птиците помахаха с криле, за приветствие на слънчогледовата войска и се потопиха в житната нива. След тях останаха дузина перца, които се залъкатушиха в елегантен танц...
Бяха бели, нежни и крехки... Напомниха ми за Теб!
© Ивайло Яков All rights reserved.
