Някъде към началото на лятото в двора дойде една птица. Красиво нещо. Цялата в жълто. Като пламък. Само контурът на крилата ù в черно. Поразходи се по тревата и подскочи. Подплаши я кучето. На другия ден пак дойде. Все по-дълго се застояваше. Скастрих песа и той не скачаше като дойде. После стоеше по цял ден. Разхождаше се самотна и като че ли тъжна. Не чух звук от нея. Само привечер, когато излиташе и потъваше в храсталака отсреща, изпъпъркваше с крилата. Загадка ми беше тая птица. Другите идват по две, по три, а някои и по цяло ято. Цвърчат, пеят, гонят се, а тая беше като сянка. Така изминаха, кажи-речи, три седмици. Идваше. Тихо и безмълвно се разхождаше, от време на време клъвваше нещо и отново застиваше като замръзнала. И глава не мърдаше. Стоеше отпусната, сякаш е тежко болна. Един ден изчезна. Нямаше я два-три дена. Отиде си, викам, птичето. Язък! И изведнъж що да видиш. Нещо се стрелна високо над поляната, изпъпърка остро, разнесе се плътен, мек, кадифян, като бълбукане на вод ...