Утрото бавно прогони Луната и с носталгична усмивка огря Слънцето, което беше вече прекрачило зеления хоризонт. То се огледа и протегна лъчи да прегърне всичко живо и всичко живо прегърна Слънцето. Тихият ромолящ дъждец поспря смутено и погледна към небето. Реши, че вече достатъчно е дал и повече нямаше на какво да даде живот. С тихи стъпки проплака за последно, давайки на земната обител сълзите, които сама беше заслужила и пое по обратния път за дома.
И точно там, под избухналата корона на най-стария дъб в гората, се роди този малък минзухар. Сякаш откраднал от цветовете на огъня, накичил себе си с топлината и красотата му. Мъх покриваше нежното му стебло, пазейки го от горските дребни обитатели, криещ и топлещ главата му, като камбанка. Камбанката почна да издава шепот и от този шепот изпод мъховете около горския път, почнаха да се подават и други камбанки, и така една след друга, шепот след шепот, гората се огласи от песента на минзухарите. Обградили пътя, насочвайки изгубилите се, ...