Песента на Минзухарите

Утрото бавно прогони Луната и с носталгична усмивка огря Слънцето, което беше вече прекрачило зеления хоризонт. То се огледа и протегна лъчи да прегърне всичко живо и всичко живо прегърна Слънцето. Тихият ромолящ дъждец поспря смутено и погледна към небето. Реши, че вече достатъчно е дал и повече нямаше на какво да даде живот. С тихи стъпки проплака за последно, давайки на земната обител сълзите, които сама беше заслужила и пое по обратния път за дома.

И точно там, под избухналата корона на най-стария дъб в гората, се роди този малък минзухар. Сякаш откраднал от цветовете на огъня, накичил себе си с топлината и красотата му. Мъх покриваше нежното му стебло, пазейки го от горските дребни обитатели, криещ и топлещ главата му, като камбанка. Камбанката почна да издава шепот и от този шепот изпод мъховете около горския път, почнаха да се подават и други камбанки, и така една след друга, шепот след шепот, гората се огласи от песента на минзухарите. Обградили пътя, насочвайки изгубилите се, право към сърцето на своята песен. А тя така мелодично докосваше всичко, и му даваше нови ритми за живот. Точно там, по средата им се роди танцуващият и танцувайки върху шепота им, без страх, че ще падне, той докосваше камбанките им и черпеше от тях блаженства след блаженства.
И като малка земна райска градина, все едно в сърцата им се беше открехнала вратичка, към този така ухаещ полъх на всемир.
Това ги правеше толкова красиви, това желание насред пустошта, желание, примамващо тъжните звезди, нашепвайки им с минзухарения глас, че те са тези, които крепят небето и никой друг. Едно желание в камбанка. Една песен около танцуващия и хиляди минзухари около пътя, чак до безкрая - там, където почва, но никога не свършва тишината на тяхната песен, е пътят към отворената разцъфнала вратичка, към желанието за щастие, там отекват в тихо сияние техните слова; там отекват в прекрасно безгрижие техните души...
И все едно дали някой ги е чул, те са чули всички. Оттам, откъдето се подават, всичко се чува, а само те не се чуват, защото подир всичко те това най-много желаят. Да се радват на живота, но без да го нараняват и без да го карат да пролива безценните си изумрудени сълзи, заради тяхната крехка, безмълвна брънка в живота.
Никоя красота не би си струвала, ако е била голяма и е разпростирала сянката си над минзухарите. Тогава те не биха се родили и не биха нашепвали песни на танцуващия...
"Чуваш ли? – прошепнал един от минзухарите на сгушилия се до него мъх. – Той чува нашите песни, всяка нота му носи страдание, но все пак танцува, защо да бяга от това, което го е родило?”
И така, чак догде тяхната огнена кръв не обагри и последния притихнал вопъл на иначе безкрайния хоризонт, те не спират да нашепват красивите си песни на всички изстрадали танцуващи.
Така изгарят телата им те и разпръскват пепелта им навсякъде, където биха се родили страдалчески звездни цветова. За да пазят небосвода от тъга и да му носят винаги песента на минзухарите. Защото щастието е шепот, който малко биха чули и малко биха разбрали.

И винаги, когато се почувствам нещастен и тъжен, искам да замина, да намеря тази гора; да намеря този дъб и тези минзухари и да заровя глава в техния всемирен шепот...