Беше ден като ден, обикновен, както и да го погледнеш. Сравнително топло, сравнително слънчево, с някой друг облак и малко вятър. Както винаги когато вървях пеша, гърбът бе започнал да ме боли, но аз стоически търпях. Почти се бях прибрал.

Само още мъничко. Крачка. Още една. Не знам защо изведнъж спрях. Всъщност, не.

Излъгах.

Знам защо – видях някакъв дядо да седи пред входа на моя блок. Но странното не бе че беше пенсионер или че седеше на едно място. Стойката му беше... като на статуя всякъш.

Замръзнала във времето.

Мога да се закълна, че сивата шуба на дядото изглеждаше като изваян от камък. А погледът му беше... празен, може би? Не знам. Вторачен беше някъде надалеко, отвъд градинката пред блока.

Поднових хода си, но когато подминах дядото се изкуших да метна един последен поглед назад преди да се скрия вън входа на блока. Щом очите ми намериха неговите, лицето му се преобрази като по команда и тялото му се раздвижи отново. Чак когато си пое въздух за да заговори ми хрумна, че досега не бях забелязал никакъв признак, че изобщо е дишъл преди това.

-Здравей.

Думата му овисна във въздуха момент, достатъчно, че да се поколебая дали да отвърна.

Да?

Или не?

Въздуха си възвърна присъщата тишина на следобеда.

-Здрасти – казах, и ми направи впечатление колко моя глас бе различен от неговия старчески тон.

-Ела – дядото ми махна с ръка, надигайки се, и влезе в блока без да погледне дали го следвам – ела да седнем у нас. Искам да ти разкажа една история в която не съм аз злодеят.

Дядото се обърна се през рамо посредата на стълбите и устните му се разстегнаха в почти беззъба усмивка. Зачудих се дали беше луд или просто самотен. Може би и двете.

Така или иначе го последвах.