Петък 13-ти

         През една особено дъждовна есен, 13-тият ден на месец ноември се падна на петия ден от седмицата. Този ден не правеше изключение и започна да вали още от ранни зори. Облаците бяха прихлупили морния мрачен град, а небето беше слезнало толкова ниско над покривите, че почти докосваше върховете им. Планината, която обикновено се тъмнееше заплашително на хоризонта беше изчезнала иззад плътния облачен плащ с цвят на мръсен парцал. Навън беше влажно и студено. Понеже съм крайно суеверен си бях взел отпуск този ден както обикновено. На петък 13-ти никога не излизам от вкъщи. Но днес съдбата ми отреди друго. Докато четях спокойно вчерашния вестник пред камината и прехвърлях небрежно страниците с обяви, една обява прикова вниманието ми: „Подарявам уникален черен воден варан за домашен любимец. Много е кротък и любвеобилен. Трябва да се местим в друг град и не можем да го вземем със себе си.“ Защо пък не, отдавна си търсех компания. Не беше пухкава и мъркаща котка, но бях чел, че вараните са по-чисти дори и от котките и далеч по-кротки. Щях да му приспособя за терариум старият трикрил гардероб. Пренебрегнах факта, че бях виждал гущер само на снимка, както и факта, че комодския варан е най-големия жив гущер на планетата. Нали този не беше комодски. Нямах търпение са се срещна с него. Сега оставаше само да преодолея проклетото си упорито суеверие и да изляза от вкъщи. Което не беше лесна работа. Затова се залових на мига: сварих си отвара с микс от билки против уроки, запалих кандилото пред малкия олтар, прекадих 3 пъти цялата къща, мих 5 пъти лицето си със светена вода, плюх 10 пъти през рамо, завъртях се 15 пъти по посока обратна на часовника, посипах цялото си антре с морска сол и най-накрая сложих в джоба си странния плетен амулет с форма на сърце, който бях купил от Ибей и беше пълен с неизвестно съдържание. Оставаше само да облека палтото си и да взема черния чадър, когато навън дъждът се засили и започнаха да тряскат гръмотевици. Ех, този мой късмет. Чаках дълго да се успокои стихията, но нямаше изгледи за това. През тези тегави моменти куража започваше да ме напуска. Навън беше станало още по-мрачно и зловещо, клоните на оголелите дървета се блъскаха бясно в стъклата на прозорците, а капките барабаняха по покрива сякаш падаха куршуми. Изведнъж се чу пронизителен трясък от счупено стъкло. Идваше от тавана. Рядко ходех там, защото мястото беше невзрачно и тъмно, а на петък 13-ти и с опрян на слепоочието пистолет не биха могли да ме накарат да се кача. Сега обаче трябваше да установя кое беше счупеното стъкло и да предотвратя евентуален опасен теч. Затова събрах всичките си психически сили, прекръстих се 10 пъти подред и поех нагоре по скърцащото дървено стълбище. Колкото повече приближавах, толкова по-ясно чувах блъскащият се силно в касата под напора на бурята прозорец. Когато най-сетне изкачих всички стъпала със затаен дъх и се приготвих да отворя капака, един страшен кънтящ гръм разтърси небето. Побиха ме тръпки. Тряскащият звук се усили и зачести. Посегнах към похлупака, отворих го и плахо подадох главата си през отвора: това, което видях ме потресе. Огромен черен гол клон, който явно се беше прекършил от бурята се подаваше през счупеното стъкло на прозореца, а той с още по-неистова сила се удряше в касата. Въпреки ужаса успях да изкача стъпалата и пристъпих напред с намерение по някакъв начин да се опитам да затворя счупения прозорец дори с риск да се порежа. Докато вървях към него нещо странно привлече погледа ми – първоначално не можах да идентифицирам странната, прилична на труп купчина на пода. Както приближавах нещо там се размърда и видях един плъх да пробягва с цвърчене. Купчината беше намаляла, но очертанията й придобиха още по-зловещ вид на оскъдната светлина. Вгледах се по-съсредоточено и забелязах нещо като смачкана ризница в черно и отровно жълто. С ужасяващо ясен разсъдък осъзнах, че това е свалената кожа на черен воден варан. След това ума ми се замъгли и едва долових блясъка на едно голямо жълто око, което ме гледаше от дъното на мрачния, прашен и сенчест таван…