Беше средата на февруари. Навън валеше и май нямаше скоро да спре. Но нека - той се чувстваше по-добре, когато валеше. И в душата му. И навън. Както минувачите оставяха кални отпечатъци по заскрежената улица, така и спомените в съзнанието му оставяха белези. Не болеше. А дали? Просто валеше...
Пианото в стаята отдавна замлъкна. Прах покри капака и клавишите му. Черни и бели. Спомени и болка. Надежда и радост. Просто пиано...
Той не обичаше да показва чувствата си. Живееше сам в голямата си ренесансова къща. Единствено котката нарушаваше мълчанието. И в дома му. И в него...
Минаха се години. Дори прекалено много и като че ли забравиха да се спрат при него. И при котката. Огънят в огнището вече немощно пращеше. Без да топли. Тъжно...
Самотата вече не се издържаше. Задушаваше го и го замразяваше отвътре. Искаше му се да крещи. Сърцето...
Съзнанието му се замъгли. И очите също. А навън напук на всичко заваля по-силно. И калта се стопи. Тишина...
Не издържаше повече. Запъти се към стаята. К ...