Пипката викат по нашенско на една кокоша болест. Нагази ли ятото – спасение няма. Кокошките стават дремливи, омърлушени, не ядат, подпират стените и мрат…
От там – бавно действащ, тромав човек му викат пипкав.
Особено заразна е тая болест сред чиновници, продавачки, сервитьори и обещали помощ приятели…
Спомних си как преди Х години тъстът и тъщата ме поведоха на лозето им. Неголямо, ама без мен не можели.
Е, тръгнах. С автобус, сред маскирани като аграри гражданеещи се селяни.
Пристигнахме и попитах какво да правя. Бързах – трябваше да свърша и куп важни работи него ден.
Успокоиха ме – закъде бързам? Автобус има чак в 12 часа…
Бе, аз до обяд цялото лозенце ще прекопая, навържа, оплевя…
Ами – сочат ми едно местенце като средноголям килим, това трябва да се изчисти.
Клекнах и ръцете ми се завъртяха като колелата на „Радецки“. Гледаха ме известно време, после се сепнаха: ама що така?
„Ми – как?“ – питам аз, селско момче с интелектуални поражения, все пак знаещ кое що за земеделската дейност.
Обясниха ми: да си постеля едно чердже /носеха го?!/, да седна, пък тогава – раз, раз, спокойно до обяд…
Отхвърлих черджето и направо ги обидих. За час време „килимчето“ изчезна, земята прекопана, малините навързани, че и тръгнах по няколкото реда главини…
Не, не - остави, ние днес това ще ги оправим, ти тръгни пеш, ако бързаш, ние нямаме нещо спешно…
И ги оставих бавно, спокойно, на почивки, прекъсвани от минути работа…
А аз отперих по пътя. Нямах време да се пипкам…
© Георги Коновски All rights reserved.