Писмо

Скъпи сърцеразбивачо,
откъде би трябвало да започна? Може би от мига, в който те видях за първи път. Изглеждаше ми толкова наивен и добър, дори не ми направи никакво впечатление. В теб виждах едно дете, на което му даваха близалка, ти бе точно това в моите очи - наивно хлапе, което се доверява на всичко. Месеците минаваха, а аз така и не успях отново да видя черните ти очи, в които гореше пламъчето на добротата.  Един ден ти отново се появи изневиделица в моя живот. Аз стоях и те гледах, сякаш виждах призрак, а ти се усмихваше мило на всички около теб, не се бе променил, и това ме плашеше. Ти беше любимецът на всички, техният герой, доброто момче, което спазва правилата. Всичко това ме обърка, изплаши и така ние с теб отново се разделихме.
  Минаха още няколко месеца и ние с теб се променихме, пораснахме. Започнахме да разговаряме, макар и да поддържахме само виртуална връзка. След това се видяхме отново. Променени до неузнаваемост, стояхме и не можехме да се познаем. Ти вече не бе онова наивно дете, което се усмихваше на всички, беше пораснал. Момче, което не се доверяваше на никого, което бе безчувствено и жестоко, което се бореше за слава и любов, опитващо се да намери опора в заобикалящия го свят.
  Докато аз бях станала спокойна и сдържана, опитваща се да се издигне в обществото, надявайки се да открие мястото си в света и ти се изненада. В твоите очи бях пораснала и не бях онова хлапе, което бягаше по коридорите, в чиито очи гореше дяволито пламъче. За теб бях голямото момиче, което се бори за известност. 
   Така започнахме, отново... Обществата, в които се движехме, всеки ден ни изграждаха като личности и ние наистина израснахме. През това време ти не спираше да се интересуваш какво става с мен, дали съм добре, с кого и къде съм. Всичко това ставаше без мое знание и докато ти знаеше всичко за мен, аз тайничко те обичах. Любовта ми бе безкрайна, но с времето я скрих дълбоко в сърцето ми. Ти не ме поглеждаше, "не се интересуваше от мен", живееше си живота. Спряхме да общуваме и аз реших да се откажа. 
   Знаеш ли при кого открих утеха? При онзи твой приятел, който се захващаше с всяка една красавица, той успя да ме плени само с един поглед. Точно този, който бе пълната твоя противоположност, само със самодоволна усмивка и лудешки поглед успя да ме превърне отново в онова непокорно момиче, което бе дълбоко затворено вътре в мен.
   Къде сме сега ли? На кръстопът, а аз съм между вас, двамата.  Не знам дали да остана спокойното и уравновесено момиче, което е уважавано от всички. Или да се превърна в красивата непокорна, която не се интересува от хорското мнение и не спазва правилата. Тук е и твоята роля, скъпи сърцеразбивачо, само и единствено ти можеш да решиш дали нашата история ще завърши с: "И заживели дълго и щастливо."