18.01.2013 г., 18:46

Писмо

1.2K 0 0
2 мин за четене

Скъпи сърцеразбивачо,
откъде би трябвало да започна? Може би от мига, в който те видях за първи път. Изглеждаше ми толкова наивен и добър, дори не ми направи никакво впечатление. В теб виждах едно дете, на което му даваха близалка, ти бе точно това в моите очи - наивно хлапе, което се доверява на всичко. Месеците минаваха, а аз така и не успях отново да видя черните ти очи, в които гореше пламъчето на добротата.  Един ден ти отново се появи изневиделица в моя живот. Аз стоях и те гледах, сякаш виждах призрак, а ти се усмихваше мило на всички около теб, не се бе променил, и това ме плашеше. Ти беше любимецът на всички, техният герой, доброто момче, което спазва правилата. Всичко това ме обърка, изплаши и така ние с теб отново се разделихме.
  Минаха още няколко месеца и ние с теб се променихме, пораснахме. Започнахме да разговаряме, макар и да поддържахме само виртуална връзка. След това се видяхме отново. Променени до неузнаваемост, стояхме и не можехме да се познаем. Ти вече не бе онова наивно дете, което се усмихваше на всички, беше пораснал. Момче, което не се доверяваше на никого, което бе безчувствено и жестоко, което се бореше за слава и любов, опитващо се да намери опора в заобикалящия го свят.
  Докато аз бях станала спокойна и сдържана, опитваща се да се издигне в обществото, надявайки се да открие мястото си в света и ти се изненада. В твоите очи бях пораснала и не бях онова хлапе, което бягаше по коридорите, в чиито очи гореше дяволито пламъче. За теб бях голямото момиче, което се бори за известност. 
   Така започнахме, отново... Обществата, в които се движехме, всеки ден ни изграждаха като личности и ние наистина израснахме. През това време ти не спираше да се интересуваш какво става с мен, дали съм добре, с кого и къде съм. Всичко това ставаше без мое знание и докато ти знаеше всичко за мен, аз тайничко те обичах. Любовта ми бе безкрайна, но с времето я скрих дълбоко в сърцето ми. Ти не ме поглеждаше, "не се интересуваше от мен", живееше си живота. Спряхме да общуваме и аз реших да се откажа. 
   Знаеш ли при кого открих утеха? При онзи твой приятел, който се захващаше с всяка една красавица, той успя да ме плени само с един поглед. Точно този, който бе пълната твоя противоположност, само със самодоволна усмивка и лудешки поглед успя да ме превърне отново в онова непокорно момиче, което бе дълбоко затворено вътре в мен.
   Къде сме сега ли? На кръстопът, а аз съм между вас, двамата.  Не знам дали да остана спокойното и уравновесено момиче, което е уважавано от всички. Или да се превърна в красивата непокорна, която не се интересува от хорското мнение и не спазва правилата. Тук е и твоята роля, скъпи сърцеразбивачо, само и единствено ти можеш да решиш дали нашата история ще завърши с: "И заживели дълго и щастливо."

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Зи Александрова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...