Драга ми приятелко Нати,

     Това беше една толкова абсурдна и виртуална история, че вероятно ще се смееш от сърце и ще ми кажеш: "Ама как можа!" Ами на! Можах! Попаднах в клопката на собствените си желания!

     Ти знаеш, мила ми приятелко, че първоначално най-чистосърдечно исках да влизам в онзи сайт, без да разкривам самоличността си. Имах намерение да се разкрия максимално, неразкривайки се всъщност. Виждаш ли колко абсурдна е била самата мисъл, че това изобщо е възможно! И си мисля, че доста дълго издържах. До момента, в който не ми се прикрепи някакъв събеседник с безполовия ник 1404.

     Аз, като една твърде любезна особа, винаги отговарям, когато ме заговорят. И ето че нещата се случваха в полушеговит тон. Освен това обичам аз да казвам последната дума. Чудно ли е тогава, че между нас се породиха нескончаеми диалози, навързани като панделки - краят на единия служеше за начало на другия и за преход към нова тема. Трябваше да минат обаче няколко седмици, за да разбера, че разговарям с мъж. Малко по-млад от мен. И от другия край на България. Но пък с моята професия. И доста благосклонно настроен. Като някакъв... сега бих казала хамелеон, но тогава не мислех така. Просто се наслаждавах на всеобхватното одобрение и опрощение, което получавах за всяка моя споделена мисъл и минала случка. Той беше доста по-пестелив откъм информация. Вероятно и сега би казал: "Ама аз никога не разказвам нищо лично". За разлика от мен, естествено. Изведнъж се оказа, че той е един от двамата, който знае всичко за мен. Абсолютно всичко. Абсолютно всичко интимно. Другият съм самата аз.

     Всеки ден започвах деня си с проверка на пощата. Той, есествено, ми беше отговорил. Понякога го подпитвах това-онова, колкото да разбера, че е сам, но не и самотен; наричаше себе си странен и се описваше като жълтък на пържено яйце - малко встрани от общата маса. Е, всички сме индивидуалности, казвах си.

     И след като му разказах целия си грешен живот; дори и такива неща, за които не вярвах, че си спомням, се почувствах все повече и повече привлечена. Не можеш да повярваш ли? В кое? В това, че се влюбих, без някога да съм го виждала? Или в това, че ми даде някакъв съвсем измислен адрес на някой си несъществуващ Леополд Свраков, на който изпращах писмата си? Е. Разполагах с една снимка, свалена от същия този сайт. Все пак след дълго разпитване успях да изкопча информация кой точно е измежду десетките други на тази снимка. Впрочем, може и да съм си въобразила. Качих снимката на десктопа. Щом си включех компютъра, него гледах. Струваше ми се, че трябва... трябва... на всяка цена да разкажа още нещо, за да поддържам огъня. Понякога имах чувството, че е много близко до мен, разказва ми и той какво му се е случило. Друг път само коментираше изреченията от писмата ми. Тогава почти изпадах в отчаяние. Като онзи път, когато се изпусна, че е идвал по работа в града. Бях шокирана, че не ме беше потърсил! Едва една седмица по-късно заговори за това: "Не си мисли, че съм бил далече от теб. Бях съвсем близо..." . И толкова.

     Разривът дойде на рождения му ден - 10 месеца откакто се бяхме запознали. Направих му страхотна изненада. Поне така смятах. Написах му нещо много хубаво и му го посветих. Пуснах го в онзи сайт с поздравление за рождения му ден. Отговорът му беше светкавичен. Като юмрук в лицето: "Здравей, Календарна! В този сайт има много други, които ме познават доста повече, отколкото ти, и пак не си позволяват да ме поздравяват! Така че как смееш изобщо да си мислиш, че ти си нещо повече от останалите!". И край. Панделката се разплете. Все едно се срещнах с Доктор Джекил, а Мистър Хайд си беше отишъл. Любезният добър и прекрасен човек сякаш се изпари от сайта. 

      Дълго му писах писма, в които му се извинявах по всевъзможни начини. Той вече не ми отговаряше както преди, освен един-два пъти, в които ми каза, че бил разбрал що за човек съм, така че щял да ми отговаря, когато може, но по-скоро - никога.

     Два месеца оттогава, мила приятелко! Престанах да спя. Престанах да ям. Отслабнах с няколко килограма. И което е по-лошо - не можех да се съсредоточа в работата си.

     Отговаряше ми нетърпимо грубо и безпардонно и тогава ми просветна - вероятно си е намерил друга! Егати! Започнах да търся начини за разбиване на пароли и ето че проникнах в пощата на същия този Леополд Свраков! И познай какво? Беше започнал аналогична на нашата кореспонденция с едно друго момиче! Направо не можех да повярвам! Онази му разказваше интимните си тайни по същия открит и стопроцентов начин, както го бях направила аз на времето! И за нея той беше все тъй загадъчен, тя не знаеше името му, нито откъде е и какъв е. И си казах: "Господи! Вероятно всеки човек си има своите тайни, които е жаден да разкрие пред напълно непознати! Нима този 1404 е открил уникален начин да привързва към себе си хората? Но защо му е това?" И до сега не мога да си отговоря, мила ми приятелко.

     Слушай сега най-лошото, драга ми Нати! Написах едно писмо на въпросното момиче и ù разказах нещата едно към едно! Тя, горкта, реши, че я заплашвам по някакъв начин, че я шантажирам или кой знае какво, и реагира изключително агресивно. Не можех да ù се сърдя. Единственото, което можах да направя, беше да напиша онова стихотворение, което толкова ти хареса, с което фактически се сбогувах с илюзиите си.

     Не, не съм добра и благородна, както разправяш. Просто в цялата абсурдност на ситуацията реагирах по не-по-малко абсурдния начин, нали?

     Какво стана с уроците ти по танци, драга ми Нати? Научи ли се да танцуваш жига?

     Прегръщам те.

     Твоя приятелка Тина.