Писмото на Снежана
Мой мили Владе,
Пиша ти, но не знам дали ще мога да пусна това писмо...и на какъв адрес да го изпратя?
Как да ти съобщя, че преди две седмици...
Събирам кураж и ще ти кажа...
Но как да ти кажа...
Нямам сила да напиша, че детето...
Детето ни, нашият Мирко...го няма...
Няма го... загубих го...той е звездичка... малка звездичка на небето...
Няма Бог, Владе! Няма! Ако имаше Бог, нямаше да убиват деца...
Сърцето ми кърви, Владе...как да ти обясня...
Имаше бомбардировки в нашия квартал и една бомба е уцелила малката ни къщичка. Майка ти, татко ти и малкият Мирко...те не оцеляха... Владе.
Аз и Слава обикаляхме на пазара, да намерим нещо за ядене и не бяхме там.
Щом се върнахме, не можахме нищо да направим...Закъсняхме...
Бомбата беше пробила покрива, беше страшно...отломки и части от тела...кръв... Много кръв... касапница...
Пищяхме със Слава...припаднала съм, съседите ни откриха. Сърбите, твоите братя, са сбъркали и ни удариха...
Владе, не можах да ги събера...тук ръка, там обувка, някой крак...
Погребахме ги със Слава. Съседите намериха ковчези. Много боли... Болката е неописуема...Стяга гърдите, спира ми дъха и сърцето... Вцепенявам се от мъка...
Мирко... малкото ни момченце...го няма вече. Не мога да го проумея, полудявам..
Не ми останаха сълзи, нито очи, нито глас...
Не ми се живее без детето ни... Детето, моето юначе, което няма да видя повече...Малка звездичка...
Няма за какво да живея... Объркана съм... опустошена...трудно е да го опиша...
Но заради Слава, трябва да се скоравна.
Много ми е мъчно за Мирко...попаднах в черна дупка, няма да мога да изляза оттам...
Толкова е несправедливо да умират деца...
Вече трета година в тази кървава обсада...крием се като мишки, снайперисти по покривите, бомби, заблудени куршуми, глад, студ... Още е февруари, лед е покрил земята. Моят Мирко е скован в студената земя... няма кой да го прегърне и стопли...
Ледено е и сърцето ми...толкова ми е тежко...
Изплаках хиляди сълзи...питам се защо... защо...защо е тази война...
Сега със Слава сме при леля ти Драгана. Тя ни даде подслон. Крием се...когато чуем прелитащите ракети...страшно е...страшно...много страшно. Не можем все още да свикнем с воя на сирените и писъците...тези ужасни писъци...
Слава се свира в мен и затваря очи, трепери като изплашено зайче. И аз треперя, но се преструвам на силна...
Кога ще свърши тази война, Владе?
Кога ще се върнеш при нас?
И как ще живеем след всичко това?
Обичаме те. Пази се. Чакаме те със Слава. Бог да ни пази...
Целувам те...
Твоя Снежана.
15. 02. 1995 г.
Сараево
......................
Измина месец. Писмото стоеше сгънато до другите неизпратени писма в картонената кутия за обувки.
Владе не можа да получи писмото на съпругата си. Беше разкъсан в един окоп до Зворник...
