Плашилото, момчето и пшеничното зърно

Черната земя пустееше. Старото сламено плашило се усмихваше на слънцето, някак налудничаво, с очите си - две големи черни копчета, пришити за сламата.

Върху кръстообразното му тяло се вееше вехто палто с множество джобове, сякаш тайник с безброй входове към  душата му...

Любопитните врани кацаха  по раменете и гърдите му и надничаха с нескрит интерес в джобовете му. Клъвваха по някоя, подала се изпод палтото, сламка за разнообразие.

Плашилото присвиваше копчените си зеници, щом човките им  докосваха сърцето му. Болеше, но плашилото крепеше болката си на единия си крак, все така неотстъпчиво и упорито. Живееше му се...

- Хей, махайте се! Оставете  сърцето му...! - викна детски глас и враните се разлетяха.

Сламеното сърце на плашилото заигра радостно при този топъл детски вик. Взря се в криволичещия път. С боси крачета в пепелта цапаше дребно, слабичко момченце, с руси къдрави коси и загорели от слънцето страни. Детето спря и се усмихна  и протегна ръка да погали плашилото, но поради ръста си докосна само пръчката, която служеше за ръка.

Плашилото трепна. От двете черни копчета се стече една сълза и падна върху бузата на детето.

- Заваля ли? - попита наивно то и обърса сълзичката. - В очите на хората честичко вали, нали?

- Вали и в копчените зеници на плашилата... - каза неуверено плашилото. -Благодаря ти! Никой до сега не се е грижил за сърцето ми. И враните като хората мислят, че щом съм от слама, не мога да чувствам болка... Болката е мерило на нашата устойчивост...

- Ти на един крак устойчив ли си? - попита детето и се усмихна.

- Устойчивостта е състояние на душата. Мирът в нас ни прави по-силни.

- Враните изпиват силата на душата ти, нали?

- Да, всяко нещо, което за момент ни отслабва е, за  да ни изпита. Виждаш джобовете на палтото ми, нали?

- Да! А какво има в тях? Бонбони ли?

- Защо да не са бонбони? Нещо сладко като мечтите и горчиво като реалността...

Детето  пъхна ръчичка си в един от джобовете на палтото му. Напипа малка  кутийка и я извади. Тя бе заключена.

- Къде е ключът? Какво има вътре? - попита то.

- Отвори я със сърцето си! - каза плашилото и повече не продума. - Тогава ще ми кажеш дали подаръкът ти е харесал!

Сбогувайки се, момчето обеща да  се върне  някой ден. Годините се занизаха, сезоните  умираха и се раждаха. Плашилото стоеше все така изправено на  кръстатото си тяло, а копчените му зеници не угасваха. Враните продължаваха да го навестяват и да крадат от бедното му сърце... Живееше му се...

- Хей, аз се върнах! - чу в ушите си старото плашило. - Как е сърцето ти?

Насреща му стоеше  мъж с  посребрели от времето коси.

- Мислех, че няма да се върнеш никога, приятелю? - в очите на плашилото блесна отново сълза. Чаках толкова дълго. Очите ме заболяха от взиране в пътя...

- Години наред  търсих ключа за кутийката в себе си, колкото повече пораствах разбирах, че сърцето ми вече не е толкова чисто, колкото е било като съм бил дете. Защото тогава светът бе едно по-чисто място и всичко в него ме учудваше. Свикнах със реалността такава, каквато е и спрях да се учудвам.

- Дошъл си! Значи, че не си загубил напълно чистосърдечието на детството, онази примамлива обич към всичко заобикалящо. Отвори кутийката, тя не  е била заключена никога... Само сърцето ти се е страхувало да я отвори.

Мъжът погледна в кутийката и учудено изрече:

- Пшенично зърно... Едно простичко пшенично зърно...

- Устойчивостта на човешкия живот е в съхраняването на малките неща, в превръщането им в сладки мечти, които да  разчупят реалността... Нещо като бонбон... - каза плашилото и намигна с големите си копчени зеници. - Трябва да се живее...