Плашилото, момчето и пшеничното зърно
Черната земя пустееше. Старото сламено плашило се усмихваше на слънцето, някак налудничаво, с очите си - две големи черни копчета, пришити за сламата.
Върху кръстообразното му тяло се вееше вехто палто с множество джобове, сякаш тайник с безброй входове към душата му...
Любопитните врани кацаха по раменете и гърдите му и надничаха с нескрит интерес в джобовете му. Клъвваха по някоя, подала се изпод палтото, сламка за разнообразие.
Плашилото присвиваше копчените си зеници, щом човките им докосваха сърцето му. Болеше, но плашилото крепеше болката си на единия си крак, все така неотстъпчиво и упорито. Живееше му се...
- Хей, махайте се! Оставете сърцето му...! - викна детски глас и враните се разлетяха.
Сламеното сърце на плашилото заигра радостно при този топъл детски вик. Взря се в криволичещия път. С боси крачета в пепелта цапаше дребно, слабичко момченце, с руси къдрави коси и загорели от слънцето страни. Детето спря и се усмихна и протегна ръка да погали плашилото, но поради ръста си докосна само пръчката, която служеше за ръка.
Плашилото трепна. От двете черни копчета се стече една сълза и падна върху бузата на детето.
- Заваля ли? - попита наивно то и обърса сълзичката. - В очите на хората честичко вали, нали?
- Вали и в копчените зеници на плашилата... - каза неуверено плашилото. -Благодаря ти! Никой до сега не се е грижил за сърцето ми. И враните като хората мислят, че щом съм от слама, не мога да чувствам болка... Болката е мерило на нашата устойчивост...
- Ти на един крак устойчив ли си? - попита детето и се усмихна.
- Устойчивостта е състояние на душата. Мирът в нас ни прави по-силни.
- Враните изпиват силата на душата ти, нали?
- Да, всяко нещо, което за момент ни отслабва е, за да ни изпита. Виждаш джобовете на палтото ми, нали?
- Да! А какво има в тях? Бонбони ли?
- Защо да не са бонбони? Нещо сладко като мечтите и горчиво като реалността...
Детето пъхна ръчичка си в един от джобовете на палтото му. Напипа малка кутийка и я извади. Тя бе заключена.
- Къде е ключът? Какво има вътре? - попита то.
- Отвори я със сърцето си! - каза плашилото и повече не продума. - Тогава ще ми кажеш дали подаръкът ти е харесал!
Сбогувайки се, момчето обеща да се върне някой ден. Годините се занизаха, сезоните умираха и се раждаха. Плашилото стоеше все така изправено на кръстатото си тяло, а копчените му зеници не угасваха. Враните продължаваха да го навестяват и да крадат от бедното му сърце... Живееше му се...
- Хей, аз се върнах! - чу в ушите си старото плашило. - Как е сърцето ти?
Насреща му стоеше мъж с посребрели от времето коси.
- Мислех, че няма да се върнеш никога, приятелю? - в очите на плашилото блесна отново сълза. Чаках толкова дълго. Очите ме заболяха от взиране в пътя...
- Години наред търсих ключа за кутийката в себе си, колкото повече пораствах разбирах, че сърцето ми вече не е толкова чисто, колкото е било като съм бил дете. Защото тогава светът бе едно по-чисто място и всичко в него ме учудваше. Свикнах със реалността такава, каквато е и спрях да се учудвам.
- Дошъл си! Значи, че не си загубил напълно чистосърдечието на детството, онази примамлива обич към всичко заобикалящо. Отвори кутийката, тя не е била заключена никога... Само сърцето ти се е страхувало да я отвори.
Мъжът погледна в кутийката и учудено изрече:
- Пшенично зърно... Едно простичко пшенично зърно...
- Устойчивостта на човешкия живот е в съхраняването на малките неща, в превръщането им в сладки мечти, които да разчупят реалността... Нещо като бонбон... - каза плашилото и намигна с големите си копчени зеници. - Трябва да се живее...
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Враните не могат да изкълват мечтите и чистотата на детските крила...
-
Само чистотата на детското в нас може да ни опази от враните, които безмилостно кръжат над нас! Нека не им позволяваме да свият гнездо и да изкълват сърцето ни.
-
Не е срамно...
-
Това е невероятно! Невероятен е начина по който разсъждаваш и начина по който пишеш. Много е дълбок и...добре де насълзиха ми се копчетата, срамно ли е?
-
Понякога плашилата са по-красиви от баяхубавци...
-
Радвам се,че ти е допаднал разказът!
-
Отвори кутийката, тя не е била заключена никога... Само сърцето ти се е страхувало да я отвори.
Петя, замая ме, поздравявам те за хубавата и поучителна приказка!!! -
Mаги и Ели,стоплихте ме с милите коментари!
-
четейки, прозрях...сякаш животът е шепа пшеничени зърна...
думите ти влизат в душата ми, мила Петя. -
Здравей Петя,прекрасен разказ,който много мъдро учи и напомня за думите на Исус:"Едва когато сърдцата ви заприличат на сърдцата на тези деца вие ще видите рая"Поздравления!!!
-
Благодаря ви!
-
Болката е мерило на нашата устойчивост!
Устойчивостта е състояние на душата. Мирът в нас ни прави по-силни!
Устойчивостта на човешкия живот е в съхраняването на малките неща...!
Докосна ме!
Само ако знаеш как ме докосна...
Стискам ти ръката, Пети! -
Благодаря ти!
-
Mалките и големите неща в живота ни правят значими...
Благодаря,Веси! -
Благодаря,Антонела и Елица!
-
Петя, трогваш! Прегръщам те!!!
-
С малко закъснение го прочетох, Петя.
Хареса ми и те поздравявам. -
Тъканта на човешката душа ме интересува...
-
Винаги вълнуваш с общочовешките идеи! Поздравления, Петя!
-
Плашилото е одухотвореният образ на всяко човешко същество,което иска да живее въпреки всичко...
-
Чистосърдечието и обичта към всичко заобикалящо!Това ми хареса най-много в този разказ!Поздрави, Петя!
-
Благодаря,Вероника!
-
Прекрасен разказ, Петя! Огромно удоволствие бе да го прочета
-
Радвам,че се отби да прочетеш разказа,Георги!
-
Благодаря ви,Евдокия И Илияна!Сламени сърца не носим ли всички?
-
Именно - малките неща правят големите - много ми хареса
-
Трябва да се живее. А едно малко пшеничено зрънце може да значи много. малките неща всъщност са най-големите в живота ни. Прочетох с интерес, благодаря ти. Поздрав!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
