Черната земя пустееше. Старото сламено плашило се усмихваше на слънцето, някак налудничаво, с очите си - две големи черни копчета, пришити за сламата.
Върху кръстообразното му тяло се вееше вехто палто с множество джобове, сякаш тайник с безброй входове към душата му...
Любопитните врани кацаха по раменете и гърдите му и надничаха с нескрит интерес в джобовете му. Клъвваха по някоя, подала се изпод палтото, сламка за разнообразие.
Плашилото присвиваше копчените си зеници, щом човките им докосваха сърцето му. Болеше, но плашилото крепеше болката си на единия си крак, все така неотстъпчиво и упорито. Живееше му се...
- Хей, махайте се! Оставете сърцето му...! - викна детски глас и враните се разлетяха.
Сламеното сърце на плашилото заигра радостно при този топъл детски вик. Взря се в криволичещия път. С боси крачета в пепелта цапаше дребно, слабичко момченце, с руси къдрави коси и загорели от слънцето страни. Детето спря и се усмихна и протегна ръка да погали плашилото, но поради ръста си ...