Плодовете на слънцето

   - Господ да те убие, дано! Ръцете ти да изсъхнат!- Не спираше да кълне Керана.

   Разтърках сънено очи и надникнах през прозореца. 

  Лоша жена беше махщехата ми. Толкова зла, че замръзвах, кога вторачеше змийските си очи в мен.

" Лиляно, що лъщят бузите ти? Не си ли малка още за белила и помади? Като калайджийска булка си се натъкмила, а изгуби козите днес!"

Как да ѝ кажех, че кака Цвета ми подари  помадата? Купила я от града и ми я даде, кога я срещнах да се прибира. До големия завой дето разделя света на две спря каруцата. Викам му на това място тъй , щото оттатък него друг е света. Градски.

Та, хукнах него ден да диря козите. 

Добра душа имаше тате, но що щях да му думам? С парцалите щеше да ме изяде пред него махщехата ми... До тъмна доба бродих, ама намерих ги. Да ѝ запуша устата на Керана, че се виждаше лошотията ѝ през нея... Избил два от зъбите ѝ първият ѝ мъж, кога се напил една вечер. Смилил се тати тогава и я прибрал. Че много малка съм била по него време, в люлката още.

Та, чак до Кьоравия рид се изкачих да търся добичетата. Така му казваха, щото преди години двама млади се хвърлили от него. Сляпо било момичето, не го искали в рода на избраника ѝ. И полетели двамата. Толкоз много се искали и обичали.

  Като се замисля, по- добре без очи да ходи човек, отколкото да носи такива, дето гледат лошо. Големи и студени, що влизат и изгарят вътрешностите на човек. Гризат ги, гризат ги, от това живеят. Керана има такива очи- да настръхне човек, кога го погледнат.

 Надигнах се на перваза и зърнах крадеца. Асен  Тънкото от горната махала. От как го зная все слаб като клечка беше, и все нещо чуждо си харесваше из село. 

Търчеше с дюлите през глава, а Керана не спираше:

   - Стой! Крадец!...Черната да те погълне, да ти приседнат, дано!

   Мама я посяла тази дюля преди години ...То не бяха дюли, а слънчеви сърца!

Нависели през оградата едни дъхави,  тежки и златни. И аз да съм- и аз ще им посегна.

Като очите си ги пазеше Керана, че нямаше друго такова дръвче в околността, дето плодовете му хем жълти на слънцето, хем оранжеви стават по заник... А съмне ли- кафяви точици избили на ципиците им. Да напомнят, че и в хубавото има малко тъмно. 

И не бяха мъхести като другите, а гладки и лъскави...Като кожата на кака Цвета.

Много я обичам, иска ми се един ден  да приличам на нея.  Хубава да съм....Ама, няма да стане! Заради рижавите ми къдрици... И заради червеното петно на лявата ми буза, дето все с него се заяжда Керана. Появило се кога влязла у дома. Вика, че съм била белязана от нечестивия. Оставил ми нишан, щото съм била негово чедо.

" Видиш ли човек с белег на суратя, бягай надалеч!"- Изгаряха ме думите ѝ. Идеше ми да ида на Кьоравия рид и да полетя.

  Най- зле ми беше кога един следобед запали огън насред двора и изгори дрехите на мама. Не трябвало да се кътат вещи и дрехи на човек, дето се е приселил в отвъдното. На лошо било. Глупава жена! Не знаеше колко много обичам маминото елече- онова, дето била с него, кога съм тръгнала да идвам на белия свят...Намерих го в скрина и все с него спях. Сякаш мама ме прегръщаше. Ех! Няма такова елече никъде! С кожички около врата, меко като козината на Плюшка...Много плаках за това коте, дето го отрови Керана по-миналата есен. Не искала животни, от които нямало файда- нямало какво да вземе от тях.

 Нищо, което обичах, не пощади Керана. Всичко ми взе и искаше да ѝ викам " мамо".

От къде на къде? Как да си превъртя езика? Нали само една майка има човек?  Не може две да са го довели на тоя свят.

Щом ѝ откажех, още по-лошо ставаше. Като пощуряла сновеше из двора с блеснали очи и гълчеше подире ми.

Добре, че тати реши да ме праща с козите, та по цял ден обикалях из дефилето.

 Много хубаво беше там, щото Керана не съществуваше. Нямаше как да е жива сред тревите и пеперудите, сред пчеличките с прашец по крачетата, сред птичките в клонаците... Знаех, че не виждат червеното петно на бузата ми, нито пък се впечатляваха от рижавите ми коси с цвят  на узряла райска ябълка.

  Един ден за малко не се удавих в реката.

Реших, че щом ѝ викат Дяволската река, нищо не може да ми се опълчи. Нали каза Керана, че съм дъщеря на нечестивия?... Ама, грешала е. Потънаха нозете ми в пясъкливото и потънах.

Видели ме жените дето перяха по- надолу и се развикали.

Тогава разбрах, че съм Божие чедо... Щом не  отмъкна душата ми нечестивия...

Само кака Цвета ми е пред очите от него ден. Какви топли ръце имаше!

Усетих ги върху челото си, а тя ми се усмихна и прошепна:

   - Слънчево дете! 

После сгуши рижавата ми глава и още повече я обикнах...Чак не ми се прибираше у дома.

  Керана не спира да гълчи отвън. 

Пусто да опустее всичко! И двора на тате, дето се е ширнала в него, и Кьоравия рид, що взема душите на влюбените, и огньовете, дето погълнаха маминото елече...Само дюлята- не!

  Направи една есен най- хубавото сладко от плодовете ѝ кака Цвета. Не даваше махщехата ми и листенце да се откъсне от дюлята, но тате сам набра дъхавите плодове и ги занесе чак до Цветините порти. После каза, че не бил вкусвал по- омайваща сладост през живота си от нейното сладко...Позеленя Керана, кога чу думите му. А аз знаех, че са истина, цели две порязаници си намазах и после спах като къпана.

- Лиляно, ма!- Сграбчва ме едрата лапа на Керана и ме изтръгва от спомените. Премигвам срещу ѝ, а тя ме дърпа към двора:

  -Окрадоха дюлята, а ти си се свряла като невестулка. Качвай се да я обереш, че нищо няма да остане.

   - Ама...Не е узряла още. Малко кафяви петънца имат... Трябва да станат...

   - Ще станат, ще станат...Време няма! - Бута ме към дръвчето.

Брах и плаках. Като крадец късах дюлите. Сигурно много корави сърца имат крадците, щом не плачат кога посягат на чуждото. Никога не съм виждала сълзи в очите на Асен Тънкото...И! Не е честно! Нямат червени нишани по бузите си крадците. Нишани, дето приличат на белег от шамар... Затуй сигурно не ги сочат с пръст.

  Та, обрах дюлята и сякаш тъжно стана в  оголените ѝ клонаци. Самотно...

Седнах пак до прозореца, а очите ми- в дръвчето отвън...

   - Лиляно!- Проехтя отново гласът на Керана.

Открехна вратата и ме повлече след себе си.

   - Нарежи ми една дюля! Каталясала съм...Цяло лято пазих...

 Впих острието на ножа в жълтия плод, а сълзите ми закапаха върху му.

Кръвта шурна от пръста ми и ми причерня.

   - Един резен не можеш да отрежеш, Лиляно. За нищо те не бива!

Резенчето потъна в гърлото на Керана и се свлякох на пода.

  Дали съм била на Кьорав рид, при дяволските води на реката, или душата ми е търсила мама и Плюшка, не знам.

Може и да съм била... Нали викат старите хора, че най- свободното нещо била душата на човек. Помня само, че стоях на едно високо място с много зеленина, а отдолу ми- река. Като змийски гръб лъщеше на слънцето...

И се зачудих! Уж пролет, а в ръцете ми- дюля грееше! Вдигнах поглед и мама ми се усмихна от другия бряг... Сигурно бяха ѝ се прияли дюли...Хвърлих към нея тръпчивия плод, а той се блъсна в зъберите отсреща и се върна при мен...

- Задавила се е.- Далечно ехти гласът на тате и отварям очи.

 Не помръдва срещу ми изцъкленият поглед на Керана...

Премигвам и уморено се отпускам отново .

-Лили! Дълбоко си се порязала, слънчево дете!- Кака Цвета е подвила нозе до мен и гали рижавите ми къдрици.

   Не, няма да я пусна да си ходи този път. И няма да бързам да се будя, дявол да ме вземе.

От слънчевите дюли съм набрала.