По лунната пътека

Камелия Мирчева

ПО  ЛУННАТА  ПЪТЕКА

(разказ)

Седяха на терасата и пиеха кафе.

Мъж и жена на средна възраст. Изглеждаха толкова погълнати в разговора, че не забелязваха нищо извън себе си.

Той я поглеждаше закачливо. Тя се усмихваше, понякога плахо, понякога предизвикателно.

Бяха там, толкова близки и същевременно далечни, сред тишината на невероятно красивата гледка, родена в една септемврийска вечер.

Времето изтичаше неусетно.

Тя контролираше чувствата си. Той се приближаваше до нея, след което внезапно се отдалечаваше.

Тя искаше да задържи мига и да го запомни. Внезапно млъкваше и отваряше сърцето си. А после отново и отново го заключваше.

В сънищата й тръгваха заедно някъде далече по една лунна пътека и живееха в друг свят и в друго време.

В сънищата й той се връщаше, проумял себе си и намерил основата на живота си.  

В сънищата й...

***

        За нея писането бе начин на живот, чрез който можеше да съществува в настоящето. Единствено писането й помагаше да оцелее и да преодолее променящата се версия на отчаянието.  

Пишеше и се пречистваше от себе си и от една дълго изгаряща я невъзможна любов. Понякога представляваше движещо се сърце и изпепеляващи мисли.

Чрез писането изтриваше част от света в съзнанието си и се опитваше да бъде в мир със себе си.

Дните й придаваха самоличност, нещо като външна опора, в търсенето на заместител. А в нощите пишеше.

Бе проумяла твърде рано, че естеството на думите и тяхното отношение към действителността са две различни неща. Знаеше, че дори звездите остаряват и че ударите на сърцето й са преброени, а живееше, като безсмъртна.

Среднощната й дажба от думи, с които разкриваше себе си бе единственият й грях. Но пред възможностите за болка, страдание, мълчание или безнадеждно отчаяние тя бе избрала думите.

Думите, които не намери смелост да каже, оживяваха на листа и  й помагаха да продължи живота си.

Между нея и него съществуваше странна връзка. Той беше част от живота й. Тя се нуждаеше от него.

Това бе някаква странна предопределеност - да  бъдеш част от нечии живот, без да можеш да го споделиш.

- Не съм срещнал още подходящата жена.- каза той.

- Може би не си я търсил достатъчно.- тихо отвърна тя.

В миг осъзна, че използваше думите, като прикритие, защото тази лудост с любовта й към него бе продължила толкова дълго време, а това  я плашеше.

- Като се замисля, вече е време, хората на моята възраст имат пораснали деца... Днес ставам на 45 години.

- О, ти дори не криеш възрастта си?!... Въпреки че тя няма значение, важно е как се чувства човек.

Говореха си банални и общоизвестни неща. Отпиваха бавно от кафето. Не усещаха хладния вятър на лятната нощ.

Той беше мъжът, който я караше да се чувства цялостна. Не беше някакъв красавец, но имаше нещо магнетично в очите му, което я правеше щастлива. Беше най-значителното събитие в живота й. Отначало бе предизвикателство, тъй като я дразнеше с провокациите си на вечно знаещ и всичко можещ. После свикна с начина  му на изразяване и той  започна да й липсва.

В мига, в който осъзна, че е загубила всичките си сили на съпротивление и се е влюбила безнадеждно  в него изпита страх, а после объркване.

Той беше най-интересният мъж в живота й. Общуването с него бе необичайно изживяване. Умееше да спори  доста умело, имаше точни  и ясни аргументи.

Понякога  чувствата й бяха толкова силни, че имаше усещането, че са достигнали критичната точка на човешкото безумие.

Нямаше никакви очаквания, тъй като беше разбрала, че  любовта  й не е споделена. И въпреки това в сърцето й остана място, което само той можеше да запълни.

Той не се съпротивяваше, но и не поемаше инициатива, а тя беше достатъчно горда, за да сподели това, което изпитваше към него. Беше проумяла, че човек има избор или да се разочарова от този, който не споделя  любовта му и да го забрави, ако може, или да го разбере и да го обича такъв, какъвто е.

Дълги години се опитваше да го забрави, луташе се в търсене на себе си.

После намери изход – заключи чувствата си в онова запазено специално за него място в сърцето си и продължи живота си, видимо без него.

-  Благодаря ти за подаръка - каза той.

      - Надявам се, че ще ти достави радост. В последно време радостните неща около нас не са много - отвърна тя.

-  Може би трябва да ги търсим по-упорито.

       - Понякога истинските неща са наоколо, но ние не ги забелязваме и забързани в търсене на нещо друго се разминаваме с тях.

        - Звучиш тъжно - отвърна той.

        -  Само така изглежда. Помниш ли онази зима?!... - попита тя.

- Всичко беше покрито със сняг и изглеждаше неприлично чисто. Калта, като че ли я нямаше, но аз знаех, че белотата е само на повърхността. Знаех, че калта се е притаила под чистата бяла и снежна покривка и само чака някой да се излъже да мине по нея, за да го приюти в обятията си. – продължи той.

- Дърветата изглеждаха като в андерсенова приказка. Бяха толкова красиви.

- И аз бях на 20 години - отвърна той.

- Не си се променил - прошепна тя.

- Говориш глупости.

Тя прочете нещо ново в очите му. Не знаеше дали това е тъга или любопитство. Поиска да го прегърне, но вместо това запали поредната си цигара.

    - Много пушиш - констатира той. - И димът идва все към мен.

    - Може би го привличаш? Или го изпращам нарочно към теб?– усмихна се тя.

   - А може би грешиш?!... Има хора, които не могат да допуснат, че грешат. И като си втълпят нещо, иди че им доказвай така ли е или не е така.

   -  А ти обичаш да доказваш, че рядко грешиш? - въпросът й увисна във въздуха.

Тя го погледна и усети топлината, която премина през нея.

  - Понякога се държиш странно – като че ли на себе си каза  той. - И ме притесняваш, когато ме гледаш  така.

   - Мислех си, че не бих могла да те притесня с нещо?

   - Така е. Времето неусетно лети. Тук дните, като че ли се избиват кой от кой по-рано да настъпи.

   - Трябва да тръгвам -каза тя. - Луната е толкова красива.

   - Утре ще има пълнолуние. Остани още малко.
       Мълчаха. Всеки унесен в своите мисли.
       Седяха на терасата и допиваха кафето си. Мъж и жена на средна възраст.

   Бяха толкова погълнати от собствените си мисли, че дори не забелязаха лунната пътека, по която можеха да тръгнат.