Вървеше по пътя всеки ден вече петдесет години. Тридесет години беше директор на завода, а последните двадесет като пенсионер продължаваше всеки ден да върви по навик до портала на завода и обратно.
Спираше до всяко дърво, вадеше от торбата поредния некролог и внимателно го закрепваше с четири кабърчета. После тръгваше бавно към следващото дърво. Когато сърцето му забавеше ритъма си и той забавяше крачка. Не бързаше.
Днес трябваше да свърши всичко сам, усещаше, че силите го напускат вече, а нямаше на кого да разчита. Синът и снахата от двадесет години бяха в Австралия и последнята картичка която получи беше от бала на внука му. Имаше една съседка, с която се оплакваха от болежките си, но и тя се спомина преди месец.
Останал съвсем сам, преди седмица поръча некролозите. Сега ги разлепяше по пътя, по който бе вървял цял живот с надеждата, че все някой ще си спомни за него...