ПО СЛЕДИТЕ II

                                                           ХАЙДУШКА ПОВЕЛЯ  
                                                                        ПОВЕСТ         

                                                                   ПО СЛЕДИТЕ
                                                                                II
                След обикалянето и черкуването, хайдутите поседнаха в гъсталака край Крива река, близо до Трънливата поляна.
                 Войводата вдигна глава и погледна натам, където се чу гласът на кукувица - веднъж, два пъти, три. Скоро се показаха скритите хайдушки постове, които водеха Порът, наречен така от приятелите в детските години, имитатор на всичко живо в гората: птици, животни, ама като истинските - крилато птиче, мечка, сърнак, пор.
                 Всички го наблюдаваха. Приседнаха в кръг. Подадоха му бърдучето с вода и зачакаха, гледайки го:
                 - Войводо, живи и здрави да сте! Две вести ви нося. Много радостна и лоша. Коя да кажа по-напред. . . И двете са важни. Димо, хайдут Димо, оживя, с Божа помощ и проходи, жив е. А другата. . .  башибозук дойде в съседното село. Много къщи запали и посочи сума ти хора. . . поп Никола и семейството му . . . ковача Богдан и семейството му. . . Тръгнали са към назе или друго село.
                   Гласът му се раздираше от хъркане. С ръка триеше сълзите си, които се спускаха по лицето му. Хайдутите за миг онемяха, после хванаха оръжията  си и завикаха:
                   - Войводо, да вървим! Да ги спипаме, докато не са отишли да убиват нови хора, преди те да ги изненадат, ние да направим това.
                   Сложил ръка на пояса си, войводата ги огледа. Изправи снага, оправи черната си гъста коса. Впери поглед в слънцето и каза:
                   - Братя, тръгваме. До заник слънце ще ги унищожим. На тебе хвала, дядо, води ни! Бог да ни пази, да изпълним това.
                   Без съгледвачи откриха пияните башибозуци или разбойниците, както ги наричаха хората. Отседнали край извора. Домъкнали бяха със себе си деца, невести. Готвеха се да се забавляват, да се порадват на плячката си. Мислеха си: като са петдесет човека с коне и оръжие, нищо не ги грози.
                    Дядо Христо и двама хайдути отидоха до завързаните. Кукувицата закука пак едно, две. . . Едно от момичетата вдигна глава. Птичият глас й каза, че това е дядо й и не е сам. Така кукаше той. Тя се обърна към навързаните деца и жени и тихо им каза:
                    - Тихо. . . Не се плашете. Хайдутите са тук. Ще ни спасят. Легнете  на земята. Не се плашете и звук да не издадете. А отвържат ли  ни, бягайте към конете. Отвързваме ги и подгонваме.
                    А той, дядо й, не казал на хайдутите, че внучката му е сред отвлечените. Сълзите му за малко да го издадат, но той - нищо. Един от хайдутите хвана и върза пазача и първото момче, което отвърза се спусна да му помага. Така тихо, без да усетят другите, обезоръжиха и вързаха още двама и освободиха жените и децата. Натириха конете. В същия миг хайдутите, които бяха заобиколили турците, от всичките страни, започнаха да стрелят, а след това се втурнаха към седналите с мечовете си.
                    Изненадани, турците се втурнаха, викайки и стреляйки без посока. Докато се опомнят и преценят, бяха останали наполовина, а хайдутите бяха хванали и влачеха, вързан с въже, Али паша тъкмо, когато искал да се качи на коня си.
                    Войводата му извика:
                    - Спри конче! Изхвърли този изедник!
                    И той, жребецът, се подчини. Изхвърли го. Промушен от сабята на войводата, падна. Вцепенени от ужас, оцелелите от ордата, се пръснаха, гонени от хайдутите.
                                                                            - - -
                    Димо стъпи, за кратко време, на крака. Оправи къщата. Помагаше на спасителката си. Децата го обикнаха и вървяха след него.
                    Димо чувстваше, че се е променил. Беше станал гърбав, не така силен и точен. Чакаше да се оправи напълно  и да отиде в четата.
                    Един ден не се стърпя. Извика ги. Беше се приготвил да тръгне.
                    - Вело, невесто, мили деца, не ми се иска да ви напусна, но трябва. Клетва съм дал. Обичам ви. Искам да остана, но той, войводата, ще ми каже. Ще тръгна!
                    - Но как? Ти не знаеш къде са? - каза Вела.
                    А  той:
                      - По следите! По тях ще тръгна преди турците да се съвземат.
                                                              - - -
                     И. . . следите го поведоха.