... по стъпките на Будителите

   ... по стъпките на БУДИТЕЛИТЕ

     Пламъците обхванаха с яките си мишци старото дърво и запъплиха тежко, пращейки, нагоре. Църковните камбани забиха тревожно и замлъкнаха.  Тънки струйки дим се извиха над  дървените покриви на манастира, закътан сред скалите на  планината. В тъмната нощ червените светлини озариха небето. Над ждрелото на река Искър кънтяха гласовете на живите -  хора, животни и птици. Нищо не можеше да го спаси. Нито отчаяните монаси, нито провидението. Черепишкият пламтеше като факла.

     Две очи наблюдаваха грандиозната гледка от другата страна на реката. Малка самодоволна усмивка играеше върху  тънките устни на францисканеца. Той видя гърбовете на отдалечаващите се силуети на турските разбойници  и брадичката му затрепери. Доволен беше. Прекръсти се и устните му зашепнаха:  “In nomine padre end spiritus xanthi...”

   Това беше неговата последна дума, тук  в  тази адска земя, погълната от безвремието, изостаналостта и глупостта на хората, които я обитаваха. Мисията му беше провалена. За пръв и последен път. Доскоро мечтаеше за  Ватикана, а сега се  връщаше обратно, посрамен в старата килия. Гръмкото име Петър Солинат, Eпископ на  католическата Средецка област, трябваше да бъде погребано  дълбоко. Срамът от загубата, неизпълнената задача, щеше да му донесе часове самобичуване и самонаказанаие. Струваше си преди да се завърне да си отмъсти, да изгори това гнездо на безверие, на православна глупост и лицемерие.  Да превърне в пепел и забрава загубата и погребаните мощи на онзи луд: Пимен Зографа. Посрами го. Огън да гори всичко което беше създал. Така му се падаше!

      Францисканецът обърна гръб на горящия манастир, наметна качулката на главата си и яхна коня.

                                                         *    *      *

      Тежкият керван бавно пъплеше по дългия и извит като змия черен път: дубровнишки търговци и францискански монаси напускаха пределите на империята. Търговците се движеха винаги нащрек сред тези земи. Доскоро само мюсюлманите им бяха врагове. Сега виждаха врагове в лицата на всички. Не бяха добре дошли. Хората се връщаха към старата религия – православната. Католиците им бяха чужди. Нищо, че парите бяха у тях. Нищо, че победиха Падишаха при Лепанто. Той си изигра козовете хитро. Спря настъплението на католиците по своите земи с фермана си.*

   Май напразно раздрънкаха ножовете  и дадоха живота си за тези неблагодарници, православната рая. Изведнъж се оказа, че във всяко село изникнаха църкви. Осветиха ги. Зографисаха. Назначиха свещеници и набързо възстановиха старите обичаи. Когато католиците пристигнаха , разбраха  че са ги  изпреварили. Някой си Пимен бе минал, събрал първенците, построил и основал църкви. Не една, не две, не три -  триста. От Видин, до Средец и  Доростол. Сатана ли беше?! Как е възможно един човек да извърши такова дело.? Да обиколи цялата рая за такова кратко време и да вдигне толкова църкви.

     Само мисията в Чипровци постана. Францисканците се провалиха. Сега бяха чужди. Прибираха се посрамени в ордена.

      Неочаквано керванът наближи малко шествие от поклонници. Петър Солинат надникна през прозорчето на каретата. Огледа ги. Ходеха боси и гологлави. По измъчените им и прашни, от дългият път, лица се четеше тъга, упорство и благина. Носеха сандък, напомнящ по форма и размери, колкото човешки ковчег. Нямаха коне или магарета и затова го повдигаха с пръти на раменете си.

-         Откъде сте, братя? Накъде така?

-     Монаси сме от Суходолския манастир. Видинско. Носим светите мощи на Пимен. Ще ги погребем в нашия манастир.

          Францисканецът  нададе ухо за разговора:

-         Били сте  път така отдалече, само за да пренесете костите на един умрял?

-      Не са само кости. Свети мощи са. Отворихме гроба, а всичко беше непокътнато. Светец-чудотворец е той! Християните бяха като овце без пастир. Идваха с хиляди при него, като при свой... И той ги прие и напъти как да се спасят.

-         Как стана това?  - полюбопитства търговецът.

-      Като обходи цялата Софийска страна,  той, Пимен, съгради по селата и градовете 300 църкви и 15 манастира, измежду които и нашият Суходолски манастир, обнови го и братя много събра, постави им игумен и всичко по образеца на общежитието на Зографския манастир устрои.

-         Нима  това може да направи само един човек, отче?

-         Може! С  изволението на Отца и с помагането на Сина, и изпълнението на Светаго Духа. Може. Например той изписа   храма "Рождество Богородично".  Започна се през месец юли и се завърши през месец август в лето 7113 (1606 г.) Вукомир и Павел (ктитори).

-         Какъв е тоз необикновен човек ? Откъде е?

-      Този свети Пимен (в мире Павел) е от града Средец... Като станал на дванадесет години, починал баща му, а майка му го дала на  духовния отец Тома иконописец, който служел при църквата "Св. великомъченик Георги”. Той го научил на занята: да строи и зографисва, да чете и пише. А после станал проповедник на родния български език, изписвал  надписите на възстановените църкви на български  по села и градове.

-         В Света Гора, Светия Атон, построил и зографисал: монах-строител бил, ваятел и зограф.

-         Дълбоки са корените на православната вяра, щом такива хора раждат земите ù. **

-        Дълбоки са, пътнико. - рече монахът. - От дъното на душите ни се възродиха. От сърцата ни. Христиени сме: и вие, и ние. Един е бог! И нека ни пази!

      Керванът на търговците задмина прашните изморени клетници.  За сетен път Петър Солинат видя измъчените, но, незнайно защо, лицата на монасите вече изглеждаха други. И макар, че бързаше да напусне тези прокълнати православни земи, на сърцето му беше по-леко. Някой беше събудил този народ. Враг ли  му беше Пимен или самият той го беше превърнал във враг. Достойно беше свършеното и от двамата  дело. В името на Христовата вяра. Това щеше да каже като се върне. Защо делят вярата?

        Дълъг път го чакаше...

 * Политическото положение в Османската империя благоприятства православния отпор срещу духовното настъпление от запад. След битката при Лепанто (1571 г.) военната заплаха откъм римокатолическия свят за османлиите става все по-реална. Това прави турските султани Мехмед III (1595-1603) и Ахмед (1603-1617) толерантни към въздигането на православни твърдини в рамките на империята. В резултат на това по българските земи има истинско православно Възраждане, съпроводено с взрив на църковно строителство именно в последното десетилетие на ХVI и първите десетилетия на ХVII век. Запазени са десетки храмове и манастири основани, обновени, изписани или въздигнати по това време. Много такива не са достигнали до нас. 

** Дълбокото Възраждане от края на ХVI и началото на ХVII век не се вижда от пръв поглед. Тъкмо защото е християнско и защото е истинско, то се осъществява "тайно от хората". Повечето от деятелите му остават неизвестни за нас. Но то е обхватно, многоизмерно, дълбоко, духовно, наистина християнско и наистина спасително българско народностно движение, което възражда истинската българска държава - държавата на Духа. Именно върху това Дълбоко Възраждане стъпват деятелите на по-плиткото, повърхностно и светско по съдържание (най-често облечено в църковна форма) движение от ХIХ век, което за нас - неговите повърхностни и секуларизирани чеда - се привижда като истинско.