По Коледа Пловдив беше цветен, главната светеше в шарени лампички и лъщящи гирлянди, а дядо Коледовци изскачаха от кюшетата. Носеше се аромат на чай, греяно вино и сладки. Въпреки студеното време навън имаше десетки хора, облечени топло с шапки и ръкавици. Празничното настроение се усещаше във въздуха, всички изглеждаха щастливи.
Само един малък проблем тормозеше нашите герои – всичко струваше пари, а Марти и Славко нямаха пари. Двамата сновяха, нахлупили овехтели шапки и подсмърчаха, а очите им шареха по тълпата. Опитните очи на момчетата търсеха някой баровец или някоя контеса, на които да задигнат портфейла, или в най-лошия случай да се помолят да им купят дюнер или пица. Те знаеха от кой могат да вземат само по походката, можеха го, правеха го за да оцелеят в този студен, жесток свят.
Поне си имаха украса в стария изоставен склад. Бяха намерили няколко кашона със стереопорени уплатнения и последните няколко дни нижеха гирлянди. Дори и елха си изрязаха от картони, но подаръци не чакаха, стигаше им да не си легнат гладни тази вечер. Зимата хамалска работа за 12 годишни се намираше рядко, така, че го караха на подаяния и джебчийство.
Излязоха на големия паркинг и се заоглеждаха.
- Онзи дали работи днес? – зачуди се Славко. – Поне един акумулатор може да вземем за 20лв.
- Силно ме съмнява – отвърна Марти.
Отбиха се до пицарията, която се пукаше по шевовете. Сервитьорите хвърчаха като стрели с пълни табли и чинии. Лошият управител обикаляше между кухнята и бара, и сипеше заповеди. Момчетата бавно пристъпиха към задната врата с големи мокри очи, управителя веднага ги напъди. Зърнаха Галинка зад бара, която съжалително поклати глава.
Славко и Мартин брояха улиците на Капана с наведени глави. Започваше да се стъмва и да става още по-студено, трябваше да измислят нещо, за да не си легнат гладни.
- Първият, който го видя, го тараша! – възкликна Славко.
Мартин отвори уста да каже нещо, но приятелят му се спусна като акула през лабиринта от пресечки. Опитните очи забелязаха марков балтон пред будка за цигари. Без да мисли, Славко се изстреля с наведена глава. Улови портфейла преди да е паднал в джоба, но след като жертвата го пусна. Марти си пое дълбоко дъх, а в този момент мъжът с балтона стисна ръката на Славко и си взе портмонето.
- Момче, така не се прави! – каза студено без да го пуска и го повлече след себе си. – Идвай!
- Той, без да иска! – възкликна Мартин, но не получи дори и поглед.
Мъжът водеше приятелят му, който започна да се дърпа и моли. Мартин избърза напред с намерението да го спъне и да освободи Славко, но забеляза два бодигарда настъпващи от двете му страни. Похитеният вдигна ръка в знак да се оттеглят и продължи да води хлапето някъде. Марти послушно сновеше след тях и се молеше да не го води в полицията.
Не ги заведе в участъка, а в един от най-добрите ресторанти в Пловдив, седнаха на ВИП сепарето, а мъжът поръча цялото меню.
Двете момчета стояха вдървени и мърляви на меките столове и не смееха да проронят и дума. Бялата покривка блестеше в сравнение с овехтялото сиво яке на Мартин. От мъжа се носеше мирис на скъп парфюм, а мъдрите му очи мереха момчетата с поглед.
- Момчета, така не се прави! – повтори. – И гладни и жадни да сте, никога не си губете ума!
Мартин и Славко го зяпнаха и вече го познаха. Бяха слушали легенди за него, но не знаеха кой е, сега седеше пред тях от плът и кръв. Кой друг щеше да е, Григор?
- Познахте ме, нали? – усмихна се той. – Няма да се плашите и аз бях като вас, и ви пожелавам вие да ме минете. Ходите ли на училище?
Момчетата поклатиха глави отрицателно.
- Ходете, тогава! – възкликна. – Утре ви искам тук, по същото време да ви купя дрехи, сега яжте, ще ви взема да си имате за вкъщи.
Децата ядоха до пръсване и след това, а Григор ги изпрати с няколко пълни торби. На път към дома им и двамата изглеждаха превъзбудени. Решиха, че ще се върнат на училище и ще работят здраво.
На другия ден в същото време нямаше никой пред ресторанта. Една черна кола спря и мъж с качулка на главата им подаде два обемни плика. Вътре имаше чисто нови дрехи, тоалетни принадлежности и бележка.
Момчета, съжалявам, че не успях да дойда, налага се да пътувам по-рано. Знайте, че аз съм един от вас и винаги ще бъда. Ако някога изпаднете в беда, може да ме потърсите и аз ще ви помогна.
- Григор Маринов
© Kiddo All rights reserved.