Тичане по права линия от дясната страна на тротоара. Колко от плочките са пукнати? Вчера бяха девет, днес са тринайсет. Как стана това? Не е валяло.

                Прозорецът на третия етаж светва винаги в един и същи час. Винаги между седем и осем, с около десет минути разлика в различните дни. На всеки три дни по перваза се събира мръсотия, на следващата сутрин я няма.

                Да не би някой нарочно да чупи плочките? Днес бяха двайсет и две.

                Някой активира СОТ-а в съседния апартамент. Случва се за втори път, откакто следя за тези неща, но никой никога не ми се е оплаквал. Там живее един пенсионер, оплаква се за всичко, но не и за това.

                Колата ми изглежда някак ниска. Разно сутрин хората ме гледат лошо, нощем са твърде пияни и не ме забелязват.

                Един брадат руснак си е купил такси. Не го е регистрирал и качва само жени. Отидох в полицията, но дежурният нещо не беше наред. Погледът му беше кух и си тръгнах.

                Мисля, че приятелката ми ми изневерява. “Твърде е грозна, за да кръшка”, опитвам се да се успокоя, но не става.

                Племенникът ми прилича на аутист. Казват ми, че бил просто по- затворен, но мене ме е страх.

                Не смятам, че съм параноик, просто съм изострено тревожен. Изпълнявам и малки ритуали- броя разни нещица, намествам това- онова, прескачам прагове и прочие,- но не ги взимам твърде присърце, така че и ОКР не е. Просто съм разтроен, това е. Малко съм залитнал така да се каже.

                Разказах на една приятелка, студентка по психология, за какво става на въпрос.

                -Можеш ли да си спомниш какво го е задействало- попита ме тя.

                -Аха. Преспах при един приятел и там се случи нещо гадно.

                -М?- тя сякаш не чу. Лющеше си лака на на палеца на крака.

                -Нещо гадно бе, едно нещо видях.

                -Кажи.

                -Ами виж сега, отидох до тях с колата някъде надвечер... Тогава колата още си беше висока...

                -Какво имаш предвид?

                -Нищо, просто забелязвам някакви неща, слушай сега. Носих каса бира, пихме, направихме си скара и към два- три сутринта легнахме да спим.

                Докато говорех, тя почти не ме поглеждаше в очите, което ме напрягаше. Продължаваше да чопли. Чудех се защо не ползва лакочистител. Може би е свършил. Не я попитах и продължих:

                -После, след кратък сън, се събудих, понеже ми се пиеше вода. Излязох от стаята, тръгнах по коридора и видях, че вратата по средата, отдясно е открехната. Отворих я само и погледнах вътре.

                Млъкнах, за да видя дали изобщо ще усети паузата. Тя вдигна поглед и го заби в мен.

                -Слушам те- каза с усмивка.

                -Моля те, гледай ме, докато говоря. Така сякаш си приказвам сам.

                -А правиш ли го?

                -Кое?

                -Да си говориш сам- каза тя и се засмя.

                -Не! Ти за луд ли ме мислиш, какво?

                Смехът й секна, но усмивката остана.

                -Виж, ако не ти се занимава ще отида някъде и ще си платя...

                Тя мълча малко и само ме гледаше.

                -Май наистина не ти е добре. Окей, виж- тя пусна крака си да падне от стола на пода- Спирам и съм цялата в слух. Отворил си вратата. Погледнал си вътре. После какво стана?

                -Ами, не срещуположната стена видях една картина. Беше тъмно, но видях, че изобразява някакъв мъж с очила. Затворих вратата и се почувствах някак омерзен, стори ми се, че това не е наред. В смисъл, за какво му е на някой такава картина...

                -Прав си тука, да...- каза тя- Не го ли пита на сутринта?

                -Ами не, слушай малко, ще стигна и до там... Та така де, видях картината, стана ми гадно, без даже да пия вода се върнах в леглото и се опитах да заспя...

                -... но не можа...

                -Да, не можах. Цяла нощ ме глождеше мисълта, защо, по дяволите, на някого му е притрябвала такава картина! Някъде по изгрев съм се унесъл, сънувах някакъв объркан кошмар и към седем часа бях на крака.

                -Как се чувстваше като се събуди?

                -Никак. Все едно не беше минало никакво време. Емоцията беше същата като преди, не беше отслабнала въобще.

                -Аха. После?

                -После излезнах от стаята и щях да се пусна към долния етаж за закуска, обаче реших да огледам онази стая на светло. Хрумна ми, че ако успея сега някак си да я преоцения, просто ще ми олекне, ще реша, че съм се филмирал излишно и ще забрава... Обаче въобще не стана така.

                Докато разказвах наново изживях всичко онази гадна емоция се върна. То е едно осбено чувство. Някакво тънко разминаване в нещата... сякаш на някои събития мястото им не в конкретната реалност, в която живеем.

                -А какво стана- намеси се моята приятелка.

                -Ами какво стана... Нищо не стана! Върнах се в шибаната стая и се оказа, че не е картина, а прозорец! Това е.

                -Оле майко- извика тя и усетих, че настръхва.

                -Сега разбираш ли- питах аз.

                -Да, разбирам те. И какво? Не говори ли с твоя човек?

                -Ами не. Стаята е на третия етаж, да го еба... Щеше да реши, че съм луднал нещо, или пък съм ходил на сън, или нещо такова...

                -И какво направи? Просто си премълча?

                -Не. Направо си тръгнах.

                -Ей така? Без нищо?

                -Аха...

                -Смятай...

                Тя се оглеждаше наоколо и премигаше бързо.

                -Уау- продължаваше да възкликва тя...- Ебаси.

                -Тежко, а?

                -Чакай да си взема цигара.

                Тя все да се суети из стаята, докато си търси кутията и на мен ми се стори, че това продължава твърде дълго.

                -Ще взема да си ходя- казах аз.

                -По тъмно?!- ококори се тя.

                -Да, защо- казах и се позасмях, докато ставах на крака.

                -М-м, не знам... Няма ли да ти е гадно сега?

                -На мен ли? На мен, не, аз вече си го преживях това. Сега вече някакви други неща ме карат да се чувствам зле... Ти как си?

                -Ами май не ми остава сама.

                Облякох си якето и отворих вратата.

                -Ще помислиш по моя проблем, нали?

                -Да, да, но...- тя седеше права срещу мен, без да мърда и изглеждаше като уплашено малко дете- Защо не останеш просто? Ще спиш на дивана...

                -Ти си психоложка- казах аз- Трябва да свикваш с тези неща.

                Усмихнах се и излязох. Като тръшнах вратата и заслизах по стълбите чух, че тя ме вика. Продължих. Излязох от сградата. Минах петдесетина метра преди да осъзная, че не съм гледал нито плочките, нито съм броил разни неща.

                Хрумна ми, че на излизане от входа май се разминах с мъж с очила. Той май се качваше нагоре, мах позвъни точно на нейния звънец.

                “Какво пък?”, казах си аз и безгрижно продължих напред.

Упешно бях предал заразата на някой друг.