Имам един спомен от много малък. Беше първи януари. Когато се събудих, под възглавницата ми дядо Мраз бе оставил един портокал. Баща ми го нямаше, сигурно излязъл по своите си работи. Явно много съм слушал през изминалата година, щом съм си заслужил тази толкова сладка изненада. Портокалите тогава бяха рядкост, а Коледа, по обясними причини, не се отбелязваше.

                 Този добър дядо Мраз винаги ни навестяваше през идващите години. Колко трудно беше да приемем като по-големи, че друг ни раздава подаръците. Вкъщи винаги бяхме изненадвани, не можехме да разберем как става това. И защо  толкова много бърза, че не можем да го видим. За мен обикновено оставяше до вратата гумена топка, голяма и шарена. А когато станах около деветгодишен, много се гордеех с истински футбол с плондир. Мирисът на естествената му кожа  го усещам и сега, след толкова много години.

                  Но подаръците съвсем не бяха ежедневие. Дори вкъщи на Нова година никога не сме имали елха, а само една-две борови клонки. Сигурно нашите са мислели, че подаръците разглезват децата. Сега това си го обяснявам с трудните години, в които семейството ни живееше. За нашите рождени дни с брат ми не си спомням някакво разточителство. Дори нещо повече, за моя рожден ден, който е в началото на януари, минавах често с новогодишния подарък. Нали това бяха любимите ми футболни топки, аз бях доволен и не исках повече.

                  Спомням си на един пионерски лагер как баща ни дойде при нас и ни донесе пълна купа с малини, които обичаше да бере през лятото на Витоша. Другите деца ни гледаха със завист, изядохме плодовете с добрите си приятелчета.

                  Така че наказанията бяха по-чести от подаръците. Стояли сме с брат ми с вдигнати ръце и с лице към стената, а и бая шамарчета сме изяли. Но много пъти сме виждали как баща ни се подсмихва под мустак по време на наказанията ни. И това ни правеше уверени, че прегрешенията не са чак толкова големи.

                   За мен най-голямото наказание беше да бъда лишен от любимата ми футболна игра с децата на двора. Когато то отминаваше, аз вече летях по стълбищата и прескачах по пет-шест стъпала наведнъж. Бързах да наваксам в игрите, бях истински щастлив.

                   Лятото, което винаги прекарвахме на село, сме правели много магарии. Но братовчед ни бе върха на пакостите. Той не беше много по уроците и леля ни се страхуваше за бъдещето му. А и толкова бой ядеше, че всички в голямото семейство на дядо ни се опасяваха да не се омагарчи от това. А един комшия казваше, учението не е гаранция за нищо, може да се нареди най-добре от всички  в живота.

                   Така и стана, толкова работлив и оправен израсна този наш братовчед-калпазанин.

                    Сега си припомних един разказ на Дончо Цончев. Казва се ”Бащите ни” .

Как с годините ни чувствата към бащата се променят. "Мислим го за бог, когато сме на дванадесет. После след десетина години - той не е нищо особено. А някъде около тридесетте казваме - и той е като всички останали."

                   „ За да дойде това време, когато ние отдавна вече сме бащи, отиваме към дядовци. И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка. Теглим чертата. И под нея излиза: 

Ех, къде е сега баща ми да го попитам ."

04.12.2008                                                            Любомир Николов