Георги погледна към таблото с разписание на рейсовете, след което се пребърка и извади телефона си за да сравни часът с този на общинският циферблат. Грешка нямаше. До идването на нужният му рейс оставаха пет минути. Прибра го във вътрешният джоб на якето си, след което го закопча максимално догоре. Аха да прещипе месо от гръкляна си, но по-добре малко риск, отколкото каквато и да е пролука за студ. Наближаваше Коледа и времето не беше приятелски настроено. Сняг нямаше, но беше повече от хладно, пръскаше дъж и уютът съществуваше само вкъщи. Погледна обувките си. Върху тях сякаш някой изкусен съвременен художник беше мацал, бърсал и пръскал с кал и мизерия. Напомни си покупката на мокри кърпички на слизане от автобусът. Не че бяха задължнтелни. Беше се запътил да си вземе подаръкът, който поръча. Все пак на входа на мола гледаха само за зелен сертификат, а не колко са ти кални обувките. Но човек никога не знае кога ще дойде предложението за участие в мултимилионен бизнес и е хубаво да е подготвен, малко от малко макар.
Размислите му бяха прекъснати от отварянето на четири големи врати и услужливото наклоняване на рейса, придружено с леко изпускане на въздух като досадна въздишка. Стрелна бързо номера му за да избегне нелепо разкарване и се качи.
- Един билет, моля. - каза Георги и пусна три монети в паничката на шофьорът.
- Заповядайте и весели празници - отвърна той след бърза сметка, че стотинките са точни и откъсна една хартийка.
- Жив и здрав.
Узакони престоят си в софийската градска мрежа с перфориране на току-що закупената стока. Седна, разкопка якето си и понечи да извади слушалките си и да послуша малко радиотеатър. Беше открил цял канал с такива произведения. Има престъпно малко гледания и се чувстваше така все едно е открил нов химичен елемент.. Отказа се. Не предстоеше много път. Обикновено взимаше разстоянието пеша, но нещо се беше изнежил от калорифери и климатици. Задоволи се със зяпане през прозореца.
След няколко спирки и стотина забързани крачки стигна пред мола. Разръчка из свалените документи и подготви сертификатът, но проверка нямаше. Охраните обсъждаха видно важна за тях тема и не се интересуваха от редовността му, но предвид приветливият му външен вид и очила - вероятно не се и усъмниха. Георги застана пред асансьора. Искаше да стигне максимално бързо до етаж -2. Освен изнежен беше станал и мързелив. Вратата се отвори и той размени погледи с петчленно семейство и един отегчен до смърт персонал на някое от молските капанчета, който го измери като шивач с поглед от глава до пети.
- Ще изчакам следвашият. - информира ги той. Последва мощно натискане с палец на бутона от страна на униформеният служител и групичката се спусна надолу.
Следващият беше празен. Озова се и пред крайната дестинация.
- Привет. - поздрави той.
- Здравейте, здравейте. Вие сте за? - попита го въпросително дамата на средна възраст зад щанда, която мереше с рулетка колко точно хартия ще и трябва за опаковка.
- Бях си поръчал да ми направите една коледна кошница. Сутринта някой ми звънна и каза, че е готова.
- Оо, да, да, аз бях. Георги, нали?
- Дам.
- Ето я. Стана много хубава по мнение, но кажете си и вие. - каза дамата и извади изпод плота една пищна кошница, обвита цялата в целофан, две панделки и в типични коледни багри. Вътре бяха наредени дузина малки подаръци и най-отгоре върху тях царуваше една голяма картичка. В действителност изглеждаше много хубаво.
- Страхотна е. Аз с моите две леви ръце такова нещо нямаше да мога да направя никога. - потвърди и Георги.
- Ее, това ни е работата. - засмя се тя на комлимента, но в езика на тялото и личеше гордостта от добре свършената работа и клиентско задоволство. Много симпатично.
Разплати се за услугата, прихвана леко скърцащото произведение на изкуството и пожела приятно прекарване на предстоящите празници.
Замисли се дали да не си вземе някаква бърза храна, но след кратък размисъл реши, че ще заложи на останалото в хладилника. Георги не беше от моломразците, но днес не му бе ден за безцелно шматкане и се запъти отново към спирката. Време беше да си ходи. На излизане от мола сложи слушалките и избра нова пиеса за слушане.
Вървеше разказ на Чехов в който обстойно се описваше външният вид на едно арменско семейство. Георги се наслаждаваше на описанията и се мъчеше да си спомни какво друго знае за този народ.
Почти наближаваше спирката му, когато към него се приближи красиво момиче и го попита нещо. Звукът в ушите му беше прекалено силен, но той прецени, че я е разбрал по устните. Беше напълно убеден, че го пита колко е часът и уверено светна дисплея пред очите и. Тя се засмя и направи знак да махне слушалките:
- Кошницата, кошницата. Много е хубава, откъде я взе? - попита го тя.
- Амм, от мола. На етаж нула, а така де, минус две. - смотолеви той и леко я повдигна, като че да подчертае придобивката си.
- Искам и аз. Утре ще отида да си поръчам. Благодаря ти много за идеята. - добави тя и го изгледа от глава до пети и спря погледа си в очите му.
- Моля. - промърмори отново той. За момент се замисли дали направо да не и я подари и да я помоли да се ожени за него.
Трябваше обаче да слиза и метна един последен поглед към нея и и махна за чао. Тя също му махна и се усмихна.
Георги слезна от автобуса, изгледа затварянето на вратите. Почувства се неловко, че дори не я попита как се казва или че не остана още малко с нея. После щеше да се върне пеша и толкоз. Обърна се и заби поглед в земята. И тогава ги видя отново. Скапаните кални обувки. Беше забравил да ги изчисти, а след това разкарване приличаха като на войнишки. Обзе го още повече срам и неловкост.
Тръгна за мокри кърпички. Човек никога не знае кога ще срещне красиво момиче и трябва да е подготвен, поне малко от малко.
© Aaaaaa bbbbbbb All rights reserved.