Подозрителен човек
До високия перон на автогарата спря микробусът. Оказах се в началото, влязох, заех любимото еднично място зад първата седалка. И рекох да се отпусна – цял час напреде ми, защо да не се разтоваря?
Влизаха пътниците, сядаха, заеха всички места.
И…
Се започна…
- … Тръгвам след пет минути…
- … Имам среща в града, после ще ти се обадя…
- … А днес го срещнах и…
- … Пък тя ми каза…
- … Кога, кога?... Нима му вярваш?
- … Кажи й, че си разговарял с него. Няма да излъжеш – почти е близко до истината…
- … А зелето не е ли готово? Искам сарми да свия…
- … Тоя е откачен, бе… Защо му вярваш?
- … Не забравяй – само на петнадесет си. Затова – до три часа да си в къщи…
- … Колко иска? Повече от 250 не му давай…
- … Бе, с това крило за никъде не сме… Що не вземат един негър?
- … Ти, ако слушаше майка си, още стара мома да си…
- … Пешо, внимавай! За нея ще си поне петия мъж тая… Не, бе – не година, за тая седмица…
Направо се оплетох в гласове и проблеми. И, тъкмо се чудех как да позапуша ушите, звънна джиесемът ми. Никой не ми обърна внимание, всички бяха солидно заети със себе си и събеседника отсреща.
Включих го, след като видях кой е.
- Аз съм, кой друг… Извинявай, не мога да говоря сега… Не е удобно… Не разбираш ли – не е удобно, преча на хората…
Странната тишина ме обгърна като скандинавска мъгла. Смачкваща, студена, втриваща в очите на спътниците…
Прибрах телефона.
Мъжът отпред, жената зад мен, бабата на другия ред се надигнаха и свиха в ъглите на микробуса. Чух само:
- Подозрителен човек… Опасен… Какви ли тайни крие?... Някой да е виждал полицай наблизо?
© Георги Коновски All rights reserved.
