Поетико-прозаично
Мълчанието внушава по-голямо уважение от обяснението.
Уверените в себе си хора не се оправдават.
Ерик-Еманюел Шмит
Наричат ме мълчалив. С ироничен тон. Сардонични погледи блъскат с юмруци стените на моите възгледи. Отровни езици изплитат злокобни мрежи от гнусни лъжи. Къде ти тук място за трепет, мечти? Горѝ желанието на умните да Бъдат, да Гонят, да Бранят. Топѝ се животът им, става на ра̀ни. И после ужасна сгурѝя остава…
Наричат ме мълчалив. Хапливо звучи, в очите ми вие се някакъв червей. Дали за тях съм сериозен? И смешен? Облечен в костюми и думи помпозни. И грешен? Възнесъл в рими играта на пози…
Наричат ме мълчалив. Вежливо момче с топло сърце, чието лице се вечно усмихва. Просто привикнах с гнева на живота, чиито куршуми в главата ми тропат. Бързите думи лошото водят…
Наричат ме мълчалив. Сок логореен в главите се рее. Токът неделен плавно се лее. Хората вече са гладни животни, хапят и пият сивите водки. Аз съм самотен в тиха черупка. Пея по ноти в счупена бу̀тка.
Наричат ме мълчалив. И услужлив. Хляба споделям, кома̀та разделям. Давам на своя измъчен приятел. Нека след време ми стане предател. Аз съм добър и такъв ще остана, зная, че все ще се давя в ра̀ни.
Наричат ме мълчалив. Тихичък, скромен. Често тъгувам за котки бездомни. Радост ме пъ̀лни, ако е топло. Младост… В ефирите искам да скоча. Много бленувам за зарево̀, да се отпуска като в легло. Искам да пея! Да се разлея! Да изживея щастие! Да! Искам да грея! И да дивея! С ударни думи да полетя!
Наричат ме мълчалив. Нека говорят! Да им е сладко! Нека да спорят – бурно и страстно. Тихо пожари успявам да вдигна. Силно ли викаш? Има ли смисъл? Люто е всичко в мрачния ден. Чуто е нищо от теб и от мен…
Края да слагам, време настъпи. Да си обирам чувствата скъпи. Стига съм писал. Дали не блея? Сбогом, ще дишам. И ще изтлея…
© Димитър Драганов All rights reserved.
Кой знае защо обаче ми се иска скоро да прочета от теб нещо усмихнато, нещо искрящо и пенливо като... новогодишно шампанско! 