Погребах някъде...
1 min reading
Пътека... покрита с жълти листа. Дървета, които тъкмо посрещаха самотата си, разтваряха клони, примамвайки влажни мъгли в прегръдката си. Ароматът на паднали клонки и презрели плодове се запечата в съзнанието ми. Птиците... песента им би била прекрасен фон на всичко това, но... Къде са птиците? А казваха, че винаги ще са тук. Прелитаха небрежно и обещанията им небрежно отлетяха. Остана само ехото от пърхащи криле, запечатало се в спомените на загинали облаци.
Прегазени скелети на сухи листа пръщяха под нечии обувки. Моите, може би... И тогава тишината се разсърди. Погледна ме яростно с прозрачните си очи и ми удари шамар. Обърна се, осакатена от стъпките ми, и се скри под корените на дърветата. Падението й изля горчива вина във вените ми...
Седнах върху студената пръст, събрала в себе си сълзите на скалите и забих поглед в краката си... Само секунда и вече я чувствах. Близо... и още по-близо... Самотата ме сграбчи за шията и стискаше, очаквайки с нетърпение последната глътка въздух да излезе от мен. Нямах сили... Дърпах се, ритах, хапах дори... и накрая я погребах в шепа прах от умрели цветя.
Ако някой ден, случайно, минеш оттам, от мое име поздрави душата ми...
Прегазени скелети на сухи листа пръщяха под нечии обувки. Моите, може би... И тогава тишината се разсърди. Погледна ме яростно с прозрачните си очи и ми удари шамар. Обърна се, осакатена от стъпките ми, и се скри под корените на дърветата. Падението й изля горчива вина във вените ми...
Седнах върху студената пръст, събрала в себе си сълзите на скалите и забих поглед в краката си... Само секунда и вече я чувствах. Близо... и още по-близо... Самотата ме сграбчи за шията и стискаше, очаквайки с нетърпение последната глътка въздух да излезе от мен. Нямах сили... Дърпах се, ритах, хапах дори... и накрая я погребах в шепа прах от умрели цветя.
Ако някой ден, случайно, минеш оттам, от мое име поздрави душата ми...
© Петя Косева All rights reserved.
