Полет край къщата на Бащата
Понесе се покрай дърветата, поигра си с листенцата, вдиша дълбоко. Че и въздухът тук горе е по-свеж, по-хладен и сладък да го пиеш. Очите му зорко местността прегърнаха, жаловито той загледа се по залеза. Все го преследваше, но да го докосне не успяваше. Идеше нощ – по тези места студени бяха малките часове, той не щеше да измръзва по клоните или да трепка, чакайки утрото. Затова засили се към земята. Долу, виждаше се една къщица. Самотно стоеше, излъчила бетонните си гърди към облаците, заобиколена от ниска тревица. Нахвърляни бяха кофи някакви, косачка, един ръждясал стол... или шезлонг. Ох, тази думичка изпипа той в гърлото си. Ето, тука ще се приютя. Спусна се и кацна на шезлонга.
Дворчето заграждаха високи телени огради, отблъскващо нови и лъскави. Той им се зачуди, защо пък му е на собственика така върло да отбъсква другарите си? Нима не пътуваха на никъде заедно... е, той знаеше, че не пътуват. От безбрежно време не пътуваха заедно, а остри огради издигаха между себе си другите, имане да пазят, или сърцата си...
Долният етаж на къщата изцяло в прозорци, учудващо ярко светеше в настъпващата вечер. Никой ли няма? Празна душата ли е, на къщата?
Фигура затанцува в ярката светлина и привлече вниманието на наблюдаващия. Ей, човек имало! Вятърът зашушна страховито. Женски силует беше. Жената отиде до прозорците и подръпна шорите, скри се от него. Има ли как да се скриеш от мене, а? Той политна и на преваза кацна. Щорите не бяха дръпнати най-надолу, затуй той успя да я види. Тя шеташе нещо. Храна ли правеше? Суетеше се над печката, запретнала ръкави, с коса зад ушите. Какво ли майстореше там, съсредоточена и сърдита в тая вечер студена? Уханието на гозбата той нямаше как да усети, уви, че затворени бяха прозорците, плътно, враждебно. Няма ли да изтупаш покривката навън, да е чисто преди да седнеш, стопанке?
Жената приключи с готвенето, врътна се чевръсто и се зае да слага масата. И друг човек в стаята пристигна, намръщен и студен. Не я погледна, зазяпа се в телевизора.
— Кога ше ядем? — попита новодошлият. Плешивото му теме лъщеше на светлината, ама сигур таз глава е пълна със знания, важни за него, затуй така подредена изглеждаше отвън. Умен мъж, ще да е, рече си наблюдателят.
— Почти е готово!
В стаята влезе още някой – още една жена, млада и жизнена, с коса дълга и гъста като най-гъстата гора. Проблеснаха кичурите на светлината. Толкоз красива жена, рече си наблюдателят, ала сърдитите вежди я правеха страховита. Като ледена кралица, седнала на трон от злато и диаманти, с дълги бели нокти... младата жена седна на масата и в нищото зяпна. Не казваше думичка, не обръщаше поглед. Седнаха всички, като стопанката вихрено слагаше храните и напитките. Мъжът все към телевизора поглеждаше, съсредоточен и далечен.
— Какво стана, намери ли си работа? — гръмко прозвуча баритоновият му тембър. На младата говореше. Тя, свъсена, изгледа го изпод вежди.
— Да не говорим за това на масата! — стопанката тъкмо си сипваше. Наблюдателят протегна врат. Каква гозба е направила?
— Е, то този разговор не може да се отбягва завинаги! — мъжът бе като буреносен облак, натежал от гнета, готов да го разпилее по скрилите се между клонищата животинки.
— Не е сега моментът!
Младата стана.
— Не съм гладна.
Като фурия изхвърча от стаята, стопанката заклати глава, устни стиснала в права линия. Ужесточено изгледа мъжа, който каналите прехвърляше, и той нацупен и мрачен.
Наблюдателят литна, пренебрегна спуснатите щори и се завихри пред втория етаж. Могъща къща ще да е туй, мислеше си той, ама колко ли бури е издържала фасадата, от колко ли дъжд покривът е бранил семейството... вътре сигур е топло. Пред прозореца на втория етаж дългокосата красавица плачеше. Бляскави сълзи се стичаха по лицето ѝ светло. Ресниците ѝ росни бяха.
Отвори прозореца, принцесо, помисли си летецът. Отвори за мъничко само, тоз залостен прозорец и това студено сърце.
Тя, като че чула зова му, стана и отвори. Вдиша с пълни гърди хладния въздух, разгледа двора и вдигна големите си очи. Видя птичето. Той летеше, загледан в човека.
— Влез? — поколеба се младото момиче. Е, че как! Той не чака за втора покана, а с вятъра се плъзна вътре. Ето ме, запърха той. Кажи ми мъката си, девойче.
Като хипнотизирана го тя гледаше.
— Бог ли те праща? Ти ангел ли си?
Той танцуваше пред нея с всичките си шарки на дъгата. Очите ѝ, светещи, не отлепяха се от него.
— Кажи защо е толкова мрачна тая къща? Защо всеки път ме свива стомахът? — питаше тя. Блестящи сълзи от стомана. Студена принцеса на трон от премълчани недоразумения.
— Това семейство е сбъркано! Никога не срещам подкрепа! Само ме съдят! Те сигурно ме мразят! Не съм като бате, той вече замина от тук, спаси се, работи и е самостоятелен. Него го уважават... А мен? Аз за нищо не ставам!
Пърхаха крилцата. Как сега да ѝ каже, че не е нужно да става за нещо сега веднага, че има да е жива право, че ще намери отговорите, само ѝ трябва време, че е млада, че не я мразят, а за нея са дали душите си и още дават, че са студени, защото животът е студен, но горещо боли ги отвътре? Как да ѝ каже, той не можеше. Знаеше само да пее. Запя ѝ. Белким я утеша, мислеше си. Пя, пя, пя. Тя не плачеше вече. Протегна ръка към него. Ох, какво е това?! Страх ме е!
Прозорецът зееше отворен. На друг език ѝ говоря, мислеше той. Не друг език, тя ме не разбира... излетя той през прозореца, затанцува с вятъра пак и притихна на шезлонга. Чу отваряща се врата. Момичето навън дошло беше. Видя го и хунка към него, а той само я гледаше, отново безстрашен.
— Добре, птиче! Не им се сърдя. Ще ходя да вечерям.
И спрете телевизора, помисли си той.
© Зигфрид В. All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Поздравления, наблюдателю!🐥
-
Сладкодумно и напевно разказваш! Браво, Зигфрид! Поздравления!
-
Ами аз не мога да повярвам затуй тъй реагирам! 😆 мерсаж!
-
Е, то по-направо от това как да го кажа ...
-
Fuskov, хехехе мерси, приятел! Я, да не би да ми казваш че имам богат речник? 🤔😆😊
Лидия, благодаря! Така си е, много си права... 🙂 -
„И спрете телевизора!“ А сега има и лаптопи, и смартфони, а после още... И всички навсякъде се взираме в тях и забравяме да живеем, да общуваме. Много хубав разказ!
-
Като чета твоите разкази откривам колко много хубави думички има в нашия език ... а в това произведение на моменти се появява и чара в говора на "Йода" ... Много ме кефи ...
-
Ице, благодаря ти, че си тука!! Усмихна вечерта ми. Напред заедно, приятелче!!
-
А, Пеп, хапи спокойно, аз се не засягам 😊 фен съм ти, тъй че се не сърдя 😉 благодаря ти за коментара, честно не съм най-добрия ученик, ама се старая! 🙂
-
Зиг, когато е в пряка реч и така си говори героят, е едно, друго е когато не е. А мен пък варненското "на него път" вместо "на оня път" примерно не ми е благозвучно, ама никак. Само коментирам кога и къде се пише на диалект или друг похват, като объкания словоред.
Днес съм с акулските зъби, както казва гедеон, и хапя наред -
ИнаКалина, благодаря мила, за коментара и за прочита! А за шушненето, малко от филмите на ужасите, май шушнене е хихи. За инверсиите, нарочни са донякъде, донякъде така ми идат.
Пепи, благодаря за коментара, радвам се че съм те разсмял. Мое мнение - “на Иван майка му” ми звучи по-благозвучно 😊 -
"Като хипнотизирана го тя гледаше." - "Гледаше го като хипнотизирана" - няма нужда от местоимение, спрежението на глагола подсказва, че е тя, и естествено, "го" - него гледа, няма друг.
Ще ме скъсаш от смях с тия щуротии, но тоя объркан словоред и използването на местоимения (като в монтанско: "на Иван майка му" вместо "майката на Иван" утежняват четенето и речта, когато не е в хумор или в пряка реч.
Имаш нормални абзаци, забелязах, много хубаво пишеш.
Мое мнение
-
Зиги, прочетох с интерес. Инверсиите (например "Ресниците ѝ росни бяха.", вместо "Ресниците ѝ бяха росни"...) предполагам не са нарочни. Така се изразяваш, заради езика, ако не греша.. Има ефирност, която докосва по начина, по който разказваш. Това е мое мнение, разказът много ми хареса. А на места се зачудих с лека усмивка, например :"Вятърът зашушна страховито", казах си: как се шушне страховито... Поздрави!
-
Светослав, благодаря за посещението и прочита! 🙂 Поздрави!
-
Здрасти, Зиги, страхотно се е получило с тоя изказ и език на разказа! Поздрави!
-
Христо, благодаря ти, братко! Радвам се, че ти е харесал разказът и съм поласкан!
-
Иви! Благодаря за коментара! Надявам се да си сънувала нещо приказнo 😉
-
Приказно! Тази вечер ще сънувам с всички шарки на дъгата.☺
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Пепиии ❤️🐤🐣🐥