Едва ли подът в тази съвсем обикновена стая е бил докосван от по-нежни крака от тези на Катрина.  Малките ù, бели крака стъпваха по пода в стаята , обзаведена само с едно огледало и един диван, те описваха грациозни кръгове. Красивото тяло обикаляше стаята и се мяташе във въздуха, правейки пируети. Краката ù я отнасяха във въздуха, някъде далеч от всичко земно, отнасяха я в свят на безтегловност и в свят на хармония и лекота. Всичко беше прекрасно, танцувайки! Всичко беше прекрасно щом стъпеше на палци и отлепеше пета от твърдата повърхност. Отлепяше се от гравитацията и се отскубваше от изначалната земя, поглеждайки към прозрачен, неизследван свят. Свят, където си себе си; свят, където е престъпление да си друг. Само тук беше себе си. Отваряше крака, разпереше ръце, политайки в танца, тя беше себе си. 

  Това занимание беше далеч от ежедневието ù. То беше нещо извънредно, нещо рядко и специално заради редкостта и стойността си. Сивостта, населяваща сърцето и дома ù, я обгръщаше в студените си ръце и тя трепнеше до необикновения час, в който пламък в ходилата ù ще припламне и ще я извиси над дървения под. Разсейваше обхваналата я сивота и разпръскваше светлина в крайниците й. Когато се случеше да застудее, лягаше на дивана и даряваше покой на заслужилите си ръце и крака. Когато танцуваше в огледалото се виждаше ангел, слязъл от небесата в прелестна бяла одежда, обикалящ стаята, сякаш опитващ се да я вдигне. Може би така и беше, може би Катрина беше ангел в човешки облик, опитващ се да вдигне стаята, единствено нейно убежище. През останалото време беше хваната в капана на рутината. Шетане, готвене, шиене запълваха деня й. Беше омъжена. Лерой беше любовта на живота ù. Беше го получила, но обичаше ли я и той? Никога не й го беше казвал, нито показвал. Но ù предложи, какво повече можеше да направи тя от това да приеме. Може би е действие, продиктувано от любов. А мове би от скука? Тормозеше я тази мисъл в часовете на шетане. Стараеше се да му се хареса, стараеше се да е изрядно и чисто. Но нима това иска мъжът? Това не отличава жената от всяка друга, това само я правеше добра домакиня. Това, което я отличава, е начинът, по който го кара да се чувства. А тя не беше наясно с това. Не знаеше какво повече може да направи. Беше просто младо влюбено момиче. 

  Не забелязваше ли той грациозните ù правилни черти? Не забелязваше ли той дълбоките ù очи, плътните ù устни, които в краищата си криеха тънка усмивка, не забелязваше ли млечнобялата ù кожа? Нима това бе малко? Ами отдадеността ù, гривите, които полагаше за него, покорността ù - малко ли е? 

  Лирой имаше своето уединение - ателието, в което рисуваше. Прекарваше половината от деня си там. Голямото и възвисено сърце на Катрина не позволяваше ревност, затова не го и ревнуваше, въпреки красивите модели, които рисуваше. Тя мислеше или поне се надяваше тя да е най-красивият модел за него, да е единствената му муза. Щом го изпратеше на вратата, отиваше до убежището си и потъваше в своя свят. Лерой дори не знаеше за танцуването ù. Мислеше я за млада скучна омъжена жена, от чиито грижи не можеше да се лиши. И това владееше едно артистично сърце!? Това владееше човек, който не можеше да погледне по-напред от носа си. Каква трагедия, само ако Катрина съзреше отвъд романтичната си представа за Лерой и разпознаеше егоистичността и използването, тя ще се види принудена да го напусне. Лерой, човек, в когото виждаше герой, опора, беше същиснки злодей, враг. 

  Но танца я беше упоил в грешното възприемане на "любовта", която изживяваха. Или пък танцът беше породен от това възприемане? Въпросът е спорен. Истина беше, че не беше свободна около него, опитваше се да го спечели с неща, които всяка жена прави и притежава. Трябваше да направи нещо различно, трябваше да бъде себе си.

  Само да можеше да види танца ù! Само да можеше да види ангела в нея! Нещата мовеха да тръгнат в друга посока, но съдбата друго бе избрала. Всичко, което Катрина можеше, е да танцува, да се понася във въздуха под звуците на "Listen, girl I'`ll give you all of me...", докато се изгуби и падне от изтощение; ангелът бива поразен и пада в порочната мръзна земя, докато меланхоличната песен продължава "Listen, I'll give you all of me..." продължава и се неволно се превръща в нейна траурна песен.