Порцеланов свят
Отново сънувам кошмар. Не мога да се събудя. Сънят се е слива с душата ми.
В този момент проблемите започнаха да пълзят като охлюви след дъжд. Не знаех как да постъпя и по кой път да поема. Пред мен бяха множество от табели с различни посоки и неизвестен край. Харесах си пътя, водещ към къщи.
Преди години напуснах дома си с неясни цели, обезверена и потопена в черни и безплодни мисли.
По стар навик тръгнах сама. С мен се надбягваха ниви със слънчогледови пити, узрели жита и някой друг позакъснял щъркел.
Безкрайни минути на път. Замайвам се. Броя самотите с различни лица.
За по-малко от час съм пред къщи.
Страх ме е да докосна вратата - призрачно сребриста е. По-добре да влезна, дори да се озова в другия край на живота си.
Най-после отключих. Коридорът е дълъг и тъмен, студен. Всичко е в дърво и мрамор. Като старинен замък. Дебели стени и огромна камина - без жар.
Минавам през първия етаж. Една, две, три, четири стаи... Изпълнени с прах и тишина.
С безброй огледала и стари чаши, препълнени с горчивина. Години наред залоствах прозорци от страх и не разплитах паяжините на самота и ярост. Не се завръщах. Оцелявах.
Тези стълби... напомнят... пътеката към кулата на всичките ми саможертви.
Вече съм на втория етаж. Приятно е. По-светло, дори и слънцето се опитва да ме докосне - с пръст от светлина.
Всичко е различно. Тук мога да остана. Влизам в овална и синя стая. Това е стаята ми за размисъл и опасения. Следите от прах и самота са нищожни.
Втората стая – детската. Приятно е. Жълта и топла е. Настъпвам мек предмет. "Мила моя мамо...". Сивото зайче на децата. Очите ми се замъгляват от сълзи.
Влизам в трета стая. Хм, това е спалнята. Началото и краят в живота ми. Бързам. Почти с невероятна сила нахълтвам в кухнята. Да не се задържам много тук. Познат ми е всеки детайл.
Все по-уверено вървя по стълбите към третия етаж. Тук се усеща свободата и мирисът на запалени факли с мечти.
Празно е. Искам да си купя маса и два стола. Няма да стоя сама , опасно близо до Боговете.
Ще си нарисувам живот и пристанища за бездомни мисли. Може и любим, но този път да не е от камък.
Тези стълби... трябва да ги изкача. Никога преди не отворих вратата на тавана. Задушно е. Тя ме чака. Не я виждам, но знам, че е тук. От години лекува липсите ми. Няма да я гоня. Ще ми носи писма – неполучени, от онзи край на суета и мрак. Добра е. Само тя остана след всичките неизгорели свещи и непокълнали жита. Не се страхувам. Птица е - кукумявка. Всичко ще подредя. Дори и сънищата си. Няма да се крия под крило на гълъб от срам и отшумели безумия.
Домът ми е ще е крепост. С дванадесет стаи. За всички сезони на бягства и отминаващи брегове.
Искам да стопля в прегръдката си хамстер. Да го обичам, а той да ме запази - като житно зрънце. За най-тежките и неплодородни дни.
Ритуал съм. И хляб. Боли от незапалено огнище.
Не мога да съм пепел, не ми приличат порцелановите урни.
Имам само час - оставане. Другото е път... И събуждане.
© Яна All rights reserved.
