Отново сънувам кошмар. Не мога да се събудя. Сънят се е слива с душата ми.
В този момент проблемите започнаха да пълзят като охлюви след дъжд. Не знаех как да постъпя и по кой път да поема. Пред мен бяха множество от табели с различни посоки и неизвестен край. Харесах си пътя, водещ към къщи.
Преди години напуснах дома си с неясни цели, обезверена и потопена в черни и безплодни мисли.
По стар навик тръгнах сама. С мен се надбягваха ниви със слънчогледови пити, узрели жита и някой друг позакъснял щъркел.
Безкрайни минути на път. Замайвам се. Броя самотите с различни лица.
За по-малко от час съм пред къщи.
Страх ме е да докосна вратата - призрачно сребриста е. По-добре да влезна, дори да се озова в другия край на живота си.
Най-после отключих. Коридорът е дълъг и тъмен, студен. Всичко е в дърво и мрамор. Като старинен замък. Дебели стени и огромна камина - без жар.
Минавам през първия етаж. Една, две, три, четири стаи... Изпълнени с прах и тишина.
С безброй огледала и стари чаши, препълн ...