Портрет

   Аз съм художник. Е, художник съм наред с много други неща, които съм и с които съм се занимавал, но съм художник, преди всичко, по душа, по сърце, по съзерцание...
     Седнал срещу менe днес един непременно много хубав, издържан чак до едно превзето високомерие, млад мъж. С изправена снага и бодри очи, с гъста тъмно-кафява коса, той се подхилваше леко ‒ знае той как да го прави! Сигурно край него все ги има едни широко ухилени жени. (И асистентката ми, дето му взе парите, ще да се хилела тогаз!) Ръцете му, с изящни дълги пръсти, почиваха кротко върху тъмносинята мека материя на панталона му, там, на коленете. Сенките по дрехата очертаваха стегнатите му крака и широки кости. Блага душа ще да е тоз!
    По нищо не му личеше, че е чужденец, и в частност ‒ че е от Англия, освен онуй необяснимо впечатление, което чужденците просто излъчваха от себе си. Тип "станал съм много по-велик от тебе, българино". А дали туй не беше привнесено чувство, което самите ние им слагахме на тез така велики, "бели" хора...
    Но как да е! Социалните ми размисли нямаше да участват в днешния портрет. Портрети! Кой вече плаща за таквиз работи, ей! Е, на̀, чужденецът англичанин. Той поизправи малко брадичка, докато ме наблюдаваше съсредоточено, и естествената светлина от прозореца проблесна на скулата вдясно. Симпатяга е той, чужденец англичанин. Симпатяга!
    И млад беше, и силен беше, и висок, снажен вярно! С цялото великолепие на чуждоземното.
    Погледнах към бялото платно ‒ не обичах разни скици, разни преценки, разни измервания, и то не само заради артистичен бунт на величието в стил Пикасо. А чисто и просто заради моето скромно неумение да ги правя, да ги търпя, да се туткам с тях. Мани ги!
    Заех се аз да рисувам, директно с маслените бои, предварително смесени, готови с размах да оценят и тена на таз бяла, така младежка негова кожа, и тез тъмнокестеняви нюанси на гъстите му кичури. Тук-таме проблясва светлокафяво, от прозореца иде светлината. Очите му са тъмни. И те са тъмни, ала светят, в кафяво. Такъв красив и земен цвят е туй кафяво!
    Погледна встрани.
    ‒ Ама не мърдайте, господине! ‒ казах му.
    Той се сепна ‒ в мисли е бил потънал. Загледа ме с виновно изражение, което обаче бързо попи във величествената усмивка. Бели зъбки, наредени. На това мъж ли му викаха у Англия?! Сигурно, сигурно. Хубав да е, сърца да печели, това му е на мъжа. И мъжете се превърнаха в картини, и жените. Красота да има! Ама аз че съм съгласен, съм. Красивото е стойностно с вдъхновителни и живи сили, без обаче да е едно такова пошло, ами и повече има. Знам аз, че има повече.
    Ама къде ли е туй повечето, все пак?
    А, знам. В природното. Природното е наистина красиво, истински животворно, могъщо. Този мъж си е природен, донякъде, и затова ще да ми се струва хубав. Аз изкуствени неща стил "Аз съм дядо Господ, не е дядо Господ тъй решил" не ги долюбвам.
    ‒ Вий всъщност как разбирате български? ‒ зачудих се аз, докато формирах на бялото платно това извисено, дългичко лице. Очите пронизваха, онез реалните, не тези на портрета, тях още не съм ги довършил!
    ‒ Говоря български по бизнес причини ‒ ей, ама как превзето прозвуча тоз български от неговата уста!
    ‒ Бизнес причини, а ‒ замърморих си ‒ а не щото ви кефи?
    ‒ Не знам думата "кефи", Зигфрид ‒ той прочисти гърло ‒ интересно ми е вие как говорите български, като името ви е немско!
    ‒ Аз съм чист българин, многоуважаеми ‒ ухилих се ‒ тук съм роден, тук ми е душата.
    ‒ Душата ви не произхожда ли от по-висши реалии?
    Тоз знае "произхожда" и "реалия", а не знае "кеф"! Тоз луд ли е?!
    ‒ Произхожда, произхожда, господине ‒ засмях се аз ‒ от Бога произхожда. Няма други висши реалии или нереалии! А пък моята майка е българка...
    ‒ Така да бъде ‒ той не изглеждаше доволен. Изоставих темата, не е за религията или майките тоя портрет, я! Да го видим ний колко е той хубав, снажен, младичък и ведър. Вгледах се в тъмните очи. Колебание ли виждах там? За какво му е да се чуди и мае англичанинът? Трябва всичко да знае, вижда, чува, той все пак е друга порода, истинско куче, не улично... но как да е!
    ‒ Да ви попитам нещо, Зигрфид.
    ‒ Питайте, колкот' душа ви иска, господине!
    ‒ Баща ми наскоро почина ‒ каза мъжът и четката ми замръзна до платното. Вдигнах очи, но младежкото лице не беше помрачено. Изглеждаше... разтревожен? Кафявите очи щукаха наляво-надясно, примигваше хем малко по-бързо, хем едно такова преувеличено, не бяха лъскави, не беше като че да заплаче... безбожно безчувствено момче, мина ми през акъла. Знае ли човек?
    ‒ И ми остави огромната си компания ‒ продължи той. Аз се върнах към рисуването, като в мен битка взе да става. Да рисувам ли тая безбожно нечувствена, тревожна физиономия, или да оставя очите бляскащи, живи, младежки? Ей, брате...
    ‒ Не искам да работя там. Тъкмо бях планирал почивка до Малдивите...
    Не издържах, ами яростно цъкнах с език и се взрях в момчето.
    ‒ К'ви Малдиви, к'ви пет лева?!
    Той примигна два-три пъти, все едно му хвърлил бях пясък. Сетне прозря ‒ блеснаха очите, лукаво се присвиха, злоба изпъна доскорощната красивичка усмивка. Ядоса се, бре, и тоя!
    ‒ Баща ти е умрял, мойте съболезнования, а ти ми за Малдиви говориш... ‒ възмутено продължих. Младежкото лице беше бяло и меко, а аз ако бях на него, под очите ми синьо щеше да има. Не ща да го рисувам, ама е на, плаща! До кога, батенце, ще работя за тез и пусти пари! Не го ща да го рисувам.
    Я, аз пък много съм се разсъдил. Голям съдия се оказах и аз, че и всички.
    ‒ Карай, спокойствие да има. Бог дал, Бог взел, не е ли тъй? — опитах се аз да оправя положението.
    ‒ Не желая да работя! ‒ той повиши тон. Дългите пръсти стиснаха меката материя на панталона му ‒ баща ми все за работа мислеше. Работа това, работа онова, бизнес... аз не искам това!
    ‒ Ам че тоз панталон кой го е купувал?
    ‒ Аз съм си го купил!
    ‒ С чии пари, бе?
    ‒ С моите!
    ‒ Отде ги взе?
    Той се поизчерви, наведе глава. Два кичура гъста коса покриха високото чело, ненабраздено от времето. Младите кат вечни изглеждаха. Не че аз много стар падам, ама има ли, верно, възраст артиста човек? Ний всичките сме все едни много стари...
    ‒ Не разбирате, Зигфрид ‒ той пое дъх дълбоко, разширявайки туй хубавко тъмносиньо сакенце ‒ аз не знам какво искам да правя. Искам да си почивам, исках да отида на Малдивите... Не желая да умра в компания за петрол!
    Че и петрол. Богаташката им тяхна... Проблемчетата аз ли ще ви решавам?!
    Слушай, казваше майка ми. Майка ми викаше все тъй... две уши, една уста! Затворих си мойта уста, замислих се за майка ми, която в Германия избягала, после от там, с баща ми, тука избягали, по техни си някакви причини. И аз тук съм се родил, и тук съм си живял и си живея. От млади години работя. Та бутах вилици и лъжици, та миех тоалетни, та туй, та онуй... всичко, де се вика, съм правил аз! Ама знам аз душата що иска. Художник ще съм ставал. Разкази ще съм пишел. Музикант ще съм бил. Абе, проклятие ли е, дар ли Божий? Та все с нещо трябва да скалъпвам. И да го рисувам тоя между едното и другото, щото пък утре на другата работа пак...
    Слушай, напомних си.
    ‒ Аз съм креативна душа ‒ продължи. "Кеф" не знаел що значи! Тоя ме беше излъгал. Но как да е ‒ аз искам да създавам. Не харесвам икономика и сделки.
    ‒ Ми ходи, създавай, тогаз... ‒ не се сдържах аз ‒ ама да свикваш да ядеш хляб със шарена сол!
    Той още повече се начумери. Изразените, могъщи и величествени гъсти вежди се свъсиха, почти закриха дълбоките очи. Красив, ама де е тръгнал той? За Малдивите отива...
    ‒ Вие, Зигфрид, нищо не разбирате! Аз се отказвам да ме рисувате. Върнете ми парите!
    Въздъхнах.
    ‒ Ще ти ги върна, брате, и самочувствието си е за тебе!
    Станах.
    ‒ Дай да видя поне какво се е получило ‒ каза.
    Изведнъж ме обзе гняв. Младо момче, хубаво, таквиз глупости ръси! Скръстих ръце пред облечените си в стара и захабена тениска гърди. То туй ми е тениската за рисуване, не са ми захабени другите дрехи де! Ама маслени бои по Армани ли да мацам... кви Армани, кви пет лева. Армани, Зигфрид. Че и ти кви си ги мислиш, нямам думи!
    ‒ Виж ‒ ядосан забърбрих ‒ ти сега седиш тука и ми мръкнаш, че туй не щеш, пък онуй искаш! Никой човек не ще да седи и тъй нищо да не прави! Туй значи, че в главата нещо си затулил, скрил си го от себе си! Бива ли тъй да се лъже човек? Искал почивка той! От к'во се умори? От мислене, от туй! От мисленето само за да мислиш. Че хубав човек си, и то душата ти сигурно също е хубава! Грозна душа Бог не прави, само хората си я загрозяваме! Защо ти е на тебе да лъжеш себе си? Вземи се стегни! Ти не знаеш ти що искаш. Кой да знай тогаз? Ако ти не знаеш, никой друг няма да знае! Млад си, ама нали да пораснеш трябва! Порасни! Кат не те кефи туй, онуй пробвай, ама все туй не ща, онуй не ща...
    ‒ Не знам какво означава "кефи"...
    ‒ Не на мене тия! На Малдивите кеф ли ще търсиш? Кеф ако вътре в главата ти няма, никъде не ще го намериш! Ако в главата мир няма, и в мирно време война ще те трови! Всичко е тука, момченце!
    Чукнах с четката си по главата. По моята де. Той ме наблюдаваше с високо вдигнати гъсти, изписани вежди. Хубаво момче е тоз англичанин. Седна отново на столчето и изпъчи брадичка.
    ‒ Прав сте, Зигрфид. Прав сте.
    ‒ А, прав! Нищо не разбирам аз! К'ъв съм, никой си. Един художник ли, един сервитьор ли, един там човек. Обаче ако ти не знаеш кой си, никой не знае.
    Той кимна. Светлината, тази естествена, мека светлина, танцуваше по красивото лице. Чужденец, друг път. Всички сме си и чужденци, и свои. Ей така пак племеничката ми вчера говореше, досущ като него. И тя да почивала иска ‒ а пък никога не е работила през живот си.
    ‒ Работата, англичанино, е за хората, не за пари ‒ казах. Очите щях да нарисувам ведри, слънчеви, спокойни ‒ ний за пари не трябва да работим. Ний работим за хората. Защот' на Бога да служим. Ако в Бог не вярваш, поне във хората вярвай! Не е работата за пари. За доброто е. За доброто.