Виж, Миле, аз съм безпощадно възмутен от ситуацията. Значи, казвам ти, от скоро съм в тая София и хич не съм доволен! Слушай сега какво ще ти разкажа. Една вечер, началото на септември, края на хубавото, топло лято, си хващам аз влака към Плевен. Викам си, я да върна старите времена назад и да си взема една... Не, не една, а две малки банички с една малка боза. Ех, Миле, удари ме носталгията по детството, по село... И си викам ще си взема, пък квото ще да става!

Влизам аз в жепе гарата, а тя една огромна. Ма, кво ù се чудя, тя винаги си е била такава. Още от както се помня. Вътре хора, в подлеза пред нея мирише на пикня и алкохол. Абе, идилия на разпадането. Но, Миле, да се върна към яденето. Да се върна, щото ще го изпусна. Та, взимам си аз билетчето, даже беше със запазено място, и отивам до някакво магазинче. Малко, невзрачно. Ех, Миле! Ех! Продавачката, горката, изморена, изстрадала. С едни ей таквиз сенки под очите. Машинално стреля „Вие какво ще желаете?“ и продължава със следващия. И продава, и продава. И тя семейство има да храни, Миле! Ох, както и да е...

Чакам аз, тя топли на едни хора пред мен сандвичите и междувременно вика „За вас?“. „Ми“, викам ù, „две малки банички, с една малка боза и две малки минерални води“. Тя машинално вади, Миле, вади и подава. Слага ги и мълчи. Хваща се за главата, горката, а аз ѝ подавам там четири лева, дано стигнат. Тя стои, смята. Ох, Миле, почувствах как се е скапала, Миле. Почувствах тази нейна умора, тези ù грижи. А аз ги нямам тях. Ех, приятелю, аз ги нямам и това ме радва. Връща ми тя парите, аз ги взимам и сядам на една пейка да си хапна.

Миле, да ти кажа, че баничките нямаха почти нищо общо с моето минало. Както се казваше в едно стихотворение „Ех лошо, ех лошо светът е устроен, а може по-иначе, може“. А то стихотворение ли бе, поема ли? И защо по дяволите го вметнах? Аз матурата я взех с 5 и осемнайсе, ама ме няма за толкова... Как да е, Миле... Та, това подобие на спомена от детството беше кръгло, с някакво палмово сирене и жълто тесто. Беше някакси вкусно. Вървеше с бозата. Но... НО! Миле, нямаше нищо общо с детството ми. Ех, ех, ех...

Жестоко съм възмутен. Този свят отиде в синтетиката. Този свят няма реално вече. Ех, приятелю, ех. Добре си ти. Добре си ти там, под земята. Вече шест години те няма, не страдаш. Спаси се ти, спаси се...