Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 6: Дом

Двете млади самодиви очакваха Ясика да поиска от тях нещо да направят. Да й помогнат може би. Те й бяха като сянка във всичките й дела. Всъщност те обикновено вършеха нейните дела, докато Ясика си почиваше, полегнала някъде на шарена сянка.

И сега двете не знаеха какво да правят, защото Ясика не им обръщаше изобщо внимание, сякаш не бяха там. Не разбра изобщо, че останаха с нея, когато всички си тръгнаха. И затова те просто си седнаха наблизо и зачакаха, тя да ги повика.

Ясика съвсем усърдно приглаждаше косите на Беликá. Искаше да ги сплете, за да намали дължината и тежината им. Но също така плитките щяха да помогнат на Беликá да свикне по-бързо с булото.

Плетеше вече първата плитка като започна да обяснява:

— Булото на самодивите е важно за нас. То е изтъкано специално да ни предпазва в трудните първи дни. Ти можеш да виждаш през него, сякаш то го няма. Но всъщност никой не вижда лицето ти под него. Напълно скрита си.

— Добре, Водачке.

— Тази риза също е специална. Изглежда лека и феерична, но всъщност е много плътна и устойчива. Тя изчезва в мига, в който я съблечеш, да се къпеш. Когато я махнеш и става невидима, и никой не може да ти я открадне. Само ти можеш да я виждаш. Затова за теб няма да има разлика. Щом я пипнеш и облечеш, тя отново става видима.

— Добре.

— Ще получиш нова риза, когато заякнеш. На деветият ден ще ти я донесем. Тази ще ти е по-тежка и ще те разкрие на всички в нашия свят. Щом заякнеш още, ще можеш сама да си правиш ризи, колкото искаш, каквито искаш... дори шарени да ги правиш, ако решиш, че искаш.

— Добре.

— Като дойде двадесетият ден ще можеш да се отдалечаваш от Беликáр, защото до тогава връзката ви ще е вече много силна и колкото и далече да си от него, винаги ще знаеш къде е и как да се върнеш при него.

— Добре.

— Тогава ще ти донесем обувки, които ако искаш да носиш ще си избереш. Повечето сестрици не искат обувки, защото с босите крака усещат повече почвата, корените на растенията. Но всеки знае инстинктивно какво е правилно.

— Добре.

— Ще ти направим сукман по мярка. В цвят, който стане. Всяка самодива има свой цвят сукман. Никоя не е с еднакъв. Щом сложим боята, щом кажем името, боята боядисва. Но ние никога не знаем какъв ще е цвета, докато не изсъхне плата. Когато изсъхне и цветът е готов, ще ти го донесем...

— И друго какво ще облека? – съвсем интересно й стана на Беликá.

Ясика започна другата плитка да плете, също така внимателно и прилежно като първата.

— Ще ти донесем още пояс и чорапи. И ако решиш, че искаш шарки или бродерии, ще ти кажем как да направиш размяна с юдите за цветни конци. Само те имат такива. Ние сме търсили и като бяхме при хората, и тук сме обикаляли, уж същите места като юдите, но те винаги имат, а ние нищо нямаме. Затова станаха много усойни и нахални. Сега се събират само да клюкарят, повечето сестрици се отказаха да платят тяхната стойност, много е висока, затова са с обикновени сукмани. Но и юдите отказват да правят размяната, щом не им хареса какво им занесем! Усойни!

— Интересно...

— Затова като отидеш да ги видиш ще вземеш веднага, каквото ти дадат, но като дойде ред да дадеш ти, ще им дадеш само половината, което носиш! Те лъжат много и вземат хубавото, а дават некачествени конци, които се късат или се разтапят само да ги докосне вода. Толкова сестрици страдат сега без украса и шевици... Ако ти кажат, че искат да им дадеш от веда нещо, ако те питат при веда ходила ли си, няма да обръщаш внимание.

— Защо?

— Няма да слушаш какво ти казва никой, че ведите са лични и услужливи! Лъжат най-позорно! Щом видиш някоя веда бягай. Те са черни. Целите са черни. И душа нямат, там им е черно, мястото им е празно! Тъй говорят и смятам е така, защото нищо добро от тях няма... ако поиска булото ти, цветята ти, само да те доближи, че иска да те пита нещо, бягай, че ще те прокълне! Слушай и запомняй!

— Добре, Водачке, помня!

— Сега първи ще дойдат вилите. Още на третият ден, те винаги бързат да са първи от другите. Щото всичко знаят те... и те са едни клюкарки и интригантки. Малко са стойностните при тях... Но като дойдат, нищо няма да им даваш, нищо няма да ги гостиш! Дори и да искат да разменят! Ако пък нахално кажат, че така се прави! Не е истина! Не се знай тоз обичай що е така, но те правят нашите наметала, та да летим и ние. Те ги носят и ние нищо не им даваме. Така се прави от както се помни от отдавна!

— Добре.

Ясика седна пред Беликá, вече готова с плитките й. Направи знак на двете момичета, които вече си говореха с кикот, отказали се да чакат, кротко и покорно. Те бързо се приближиха.

— Имам задания за вас, двете...

— Кажи, Водачке! – и двете за секунди скокнаха и бяха до нея.

— Донесете вълна да направим постеля и завивка! Донесете от бялата обаче! Тя е по-далече, но бързайте, нали! – те й кимнаха. – А така, вървете сега!

— Ще побързаме много, Водачке! – пъргаво отговори едната вече с две крачки тръгнала.

— Да, отиваме веднага, ще успеем да сме бързи! – настигна я и втората самодива.

— Най-специалното посещение е на самовилите, Беликá... – обръща се веднага Ясика, да продължи разказа си.

— Защо?

— Самовилите са сестрите ни войни. Те са силни, високи и храбри! Те не се страхуват от нищо и никой! Те много ни пазят и много ни защитават от неправдите на зложелателите, макар да са все заети... Самовилите ще ти донесат важни неща, специално за теб приготвени. Всяка сестрица получи нейни си дарове. Не знам какво ще е. Ще има дреха и лък със стрели. Но понякога носят и други неща... Една сестрица получи нож, малък, красив. Не е ясно защо. Не е ясно как знаят какво да донесат, никой не знае от къде идва тази традиция, но всички сме верни...

— Да, добре.

— На тях, Беликá, ще дадеш дар, ще ги почерпиш, ще ги настаниш да седнат. С тях можеш да си поговориш, колкото искаш. Те са важни. Те са нашите войни...

Ясика замлъкна. Спря думите си и повече не каза нищо. Беше кратък миг на мисли, но всичко се изписа на лицето й. Притеснение. Тревога. Страх. Всичко мина през очите й и чертите й. Но не каза нищо. Спря внезапно да говори. А толкова много думи използваше, без да помисли дали Беликá разбира всички думи?! Имаше и още нещо тъмно в очите й, което смени блясъка им. Някаква болка се появи там, заради тези мисли.

— Това е всичко, което трябва да ти кажа сега. Може би е дори много...

— Добре – сякаш Беликá се натъжи, че Ясика не иска да говори повече.

— А сега ще помолим Беликáр да ти направи хралупа, та да се наспиш добре. Трябва ти дом, където да се скриеш от дъжда. Скоро ще започне. Може би два-три дена ще вали постоянно.

— Ще вали. Да. Дом трябва – Беликá повтаряше като пиленце след майка си.

Ясика се изправи. Реши първо да помогне на Беликá да разбере функцията на краката си. Откакто се появиха всички да я видят, тя само седеше послушно. Имаше малко олюляване, заради несигурността дали може, дали ще се справи. Но успя да направи първите си крачки успешно. Ясика я държеше здраво. Подкрепи я отстрани и обиколиха Беликáр. Той беше огромен. Корените му бяха излезли навън. Затова се бе появила там. Но това беше само част от причината да се роди точно в корените му. Но Ясика знаеше, че беше рано да говори за това.

Върнаха се на първоначалното място. Там Ясика беше сигурна, че е най-подходящо за хралупа. Докосна стволът на Беликáр и затвори очи. Ръката й заблестя. Същото място засия. Светлината се разстеле около ръката й. Сякаш туптеше сърце под ръката на Ясика. Беше зашеметяваща гледка. Нещо започна да се размества, размърда се сякаш и почвата и тревата, разтресе се земята и корените.

Появи се хубава голяма хралупа, но с малък отвор, за да не е студено, да не вали вътре, да не се събират ветровете там. От вътре се виждаше колко е голямо, просторно и уютно.

Ясика отвори очи и огледа хралупата вътре внимателно. Инспектира в мълчание със специално съсредоточие. Сякаш търсеше нещо определено, което да не й хареса и да го промени веднага.

— Добре се получи! – заключи и се отдалечи от входа.

— Добре... – кимна Беликá усмихната и звънливо се разсмя.

Ясика се огледа по земята и започна да събира шума от зелени и изсъхнали листа. Беликá се опита да й помогне на своите олюляващи се крака, но Ясика отказа помощта й. Върна я обратно да седне. А и така Ясика успя по-бързо да се справи. Влезе вътре и прилежно добре подреди в едната половина листата – първо сухите, отгоре зелените. Направи едно хубаво и меко място за постеля. Излезе с нова цел.

Сновеше наоколо и примъкваше мек, зелен мъх. Взимаше го от дървета, клони, дънери, камъни, от сенки, от дупки. Примъкна много мъх. И все с различни нюанси на зеленото. Но много красив. Влезе отново в хралупата и започна да го нарежда в другата половина. Така се олиса, че измайстори един уникален по красота килим. И не й отне много време, защото беше чевръста и прилежна.

В това време се появиха двете й помощнички. Донесоха и двете вързопи с много вълна, която се подаваше от двете страни чак. Ясика се подаде от входа и ги привика да й подадат вълната. Беликá ги наблюдаваше с интерес как припряно се занимават с подредбата. Двете помощнички все на пръсти надничаха и оглеждаха от всички страни дали е правилно. Постоянно сочиха нещо на Ясика. А тя от своя страна все припряно им крещеше от вътре: „Къде?“ Беликá не знаеше защо, но лекият полъх на вятъра и спокойствието на дърветата наоколо, започнаха да я омайват някак. Насекомите и песните на птиците също я успокояваха и клепачите й започнаха да тежат.

Ясика излезе доволна от хралупата и двете й помощнички побързаха да се сбутат и да огледат по-добре какво е измайсторила тяхната Водачка. Не защото искаха да проверят за грешки. А защото тя отдавна не беше си мърдала пръста за нищо. Дори бяха забравили кога изобщо за последно Ясика бе направила нещо сама. Все те двете получаваха стриктни инструкции кое, къде, как, какво, каква подредба, какъв ред, от къде да се вземе, как да се сложи... и така. Бяха удивени колко сръчна всъщност беше тяхната Водачка. Сълзите им започнаха да напират от гордост, сякаш тя им беше ученичка или последователка.

Ясика им се навика да се махат от входа, че нахалстват в чужд дом.

Тогава видяха Беликá задрямала. Както си седеше, беше килнала леко глава и спеше. Но още не беше в сън. Унасяше се. Личеше си по дишането й. И в същото време ту се усмихваше, ту се успокояваше.

Ясика веднага реагира и я доближи. Нищо не й каза. Само я докосна нежно. Погали я, да не я стресне. Повдигна я и я подкрепи да стигне до хралупата. Тогава осъзна колко е лека като перце Беликá. Притесни се за миг. Защото не й донесоха никаква храна. Всички бързаха да я видят. Никой не донесе храна и вода. Ясика се ядоса на себе си и започна да си скубе косите наум, с обещание да си оскубе кичур като си отиде у дома, за да се накаже.

Щом зави Беликá, усети, че тя вече спи дълбоко. Завъртя се и помощничките й й подаваха две вързопчета на красиви кърпи. Едната с малко храна – питка, няколко гъбки (много крехки и нежни), и червени плодчета. Другата с малка стомна с речна вода. Ясика се зарадва като видя досетливостта им. Положи ги близо до Беликá, за да ги намери щом се събудеше.

Щом Ясика излезе от хралупата и побърза да похвали своите помощнички:

— Браво, момичета, вие сте много досетливи и прилежни...

— Обикновено ние посрещаме новородените и им правим домът... – едната се обади с равен глас.

— Обикновено правим всичко сами... – другата я подкрепи.

Ясика усети, че я обвиняват в нещо, или й се подиграваха. Съвсем открито я поучаваха, собствената си Водачка. Обвиняваха я, че е мързелива, беше съвсем очевидно! Веждите на Ясика скочиха до венеца й от изумление на смелостта им. Те й се присмиваха в очите с гласа на коконите.

— Обикновено се носи храна и вода щом се посещава новородена...

— Обикновено се подготвя всичко, преди да се тръгне...

— Обикновено носим всичко двете...

— Стига! Ще ви наскубя хубаво двете! – ядоса им се Ясика и ги подгони, а двете млади самодиви хукнаха на различни страни в кикот и смях.

— Притесняваш се от истината, Водачке! – смееше се едната и тичаше.

— Притесняваш се, че си забравила какво се прави, Водачке! – смееше се и втората, тичайки в друга посока.

— Щом ви хвана и ще ви завържа плитките една за друга, ще стоите така един месец, щом сте така устати... Посмяхте с гласът на коконите да ми говорите... Кой ви подучи така, нахалници малки! Забивате и вие ножове в гърдите ми с подигравките на онея, коконите!

Ясика не можеше да се успокои и крещеше с цяло гърло. Опитваше се да хване поне едната, защото другата щеше да се предаде веднага. Но не успяваше. Бяха много бързи. Затова толкова бързо бяха донесли вълната. Бяха тичали. Ясика вече загубваше дъхът си.

— Щом ви хвана и ще ви начервя целите с някоя пръчка...

— Водачке, няма да имаш време за тези неща... – смееше се първата.

— Водачке, нямаш време и да ни гониш сега дори... – смееше се и другата.

— Вие, вещици такива малки! Кой ви подучи на толкова лоши неща! Тези ваши устички малки... ще ви ги натъркам и тях с отровна трева, да пъпчасате до ушите...

— Водачке, но и за това няма да имаш време! – спря се едната, гледайки как се мъчи Ясика да хване другата само.

— Водачке, Водачке, спри се и ни послушай, не се подиграваме вече! – оставаше вече без дъх гонената.

— Водачке, трябва да се приготвиш за празненството! Нали искаше да си с празничната носия... Забрави ли, Водачке! – крещеше стоящата самодива, защото другите се отдалечаваха от нея.

— Празненството! Закъснях! – спря се Ясика внезапно. – Като се върна ще ви науча аз! А сега да тичаме към къщи да се облека с новата премяна...

— Новата носия,... същата, която стои от няколко години в ъгъла ли? – едната млада самодива погледна към другата.

— Не, тази. Мисля че говори за другата, която крие в една кърпа при постелята си... – вирна нос другата пό наясно.

— Не са ли и двете с молци?! – прошепна първата.

— Не знам... Видях само, че я изкара и приготви да я облече... – вдигна рамене втората.

Ясика беше в истерия и тичаше напред. Двете самодиви зад нея просто си вървяха. В гоненицата я бяха приближили до нейният дом с ясното съзнание, че Водачката бе забравила празненството в Палата на Царицата. Въздъхнаха и се хванаха за ръце. Беше весело с тяхната Водачка, колкото и шантава да беше на моменти. И в същото време беше мързелива в повечето дни.