Слънцето се бе облегнало върху 
далечната планина и галеше с топлите си пръсти високите борове, които сякаш  потръпваха от удоволствие. Нито един облак не се виждаше по ясното синьо небе,а  въздухът се бе нагорещил като забравено в огъня желязо. Не бе валял дъжд от седмици и земята се  беше сбръчкала като уморената от живота старица, която седеше на малкото столче в двора на къщата си.

Баба Радка избърса с крайчето на забрадката малките капчици, които се спускаха по челото и' и отново се наведе над доматите. Стръковете се държаха здраво за колчетата, които им беше сложила и вече се появяваха първите малки доматки, които като зеленооки дечица надничаха измежду листата. 

Старата жена с мъка се изправи и премести столчето до следващия стрък, който трябваше да почисти от плавелите. Това столче се оказа най-ценният и помощник. Благодарение на него успя да прекопае малко земя и да отгледа зеленчуците. Местеше го от стрък на стрък, а когато и това я умореше побиваше колене в земята и работеше така. 

Тежки времена бяха настанали. 
Преди много години, когато беше учителка и учеше децата да четат, когато им четеше любимите си стихове и приказки, не бе и помислила, че ще дойде такъв момент. Не бе и помислила, че вечно усмихнатата, заобиколена с обичащи я приятели и роднини жена, ще остане сам самичка в това малко селце. 

Когато се преместиха от големия град беше много щастлива. Представяше си как къщата гъмжи от хора. Деца, внуци, приятели ще идват тук на чист въздух ,ще се радват на красивата природа и спокойствието.

 И в началото наистина беше така. После децата заминаха да търсят щастието в други държави, устроиха се, създадоха свои семейства. Съпругът и почина, приятелите се изгубиха...
Децата се обаждаха от време на време, но тя не искаше да им се оплаква. Достатъчно грижи си имаха, че и с нейните да ги товари. 
Все им казваше: "Добре съм, майче! Не ме мислете!"

Какво да им каже? Че с пенсията, която взема едва си купува лекарства? Че миналата зима едва оцеля на студа, защото дървата и свършиха? Или, че сега е насадила доматите, за да има какво да яде зимата? А и децата си имат големи разходи, там в чужбина всичко е скъпо. 
Баба Радка не искаше да бъде в тежест на никого.

И сега цялата надежда и беше в тези домати. Те бяха това, заради което ставаше сутрин, заради което имаше желание да излезе от малката стая. Да видиш, че нещо се ражда благодарение на твоите усилия, да знаеш, че си полезен, че има още хляб в теб...

 Зеленчуците бяха дали на баба Радка живец.

Старата жена се затътри към къщата. Прегърбената и фигура се движеше бавно, оставяйки прашна диря по себе си. Наля в лейката вода и с големи усилия започна да полива градината. 

Почти беше готова, когато се появи първото облаче. Подухна и ветрец. Зарадва се бабата. Имаше нужда от един дълъг, напоителен дъжд, който да събуди задрямалата земя. 
После сякаш от всякъде заприиждаха облаци, вятърът се усили и стана хладно. 

Баба Радка стоеше в средата на двора и вече изплашена се взираше в небето. 
Изведнъж настана тишина. Не се чуваше вече чуруликането на птичките, нито песента на щурците. Никъде не се виждаше дори мушица.

Моментът, в който земята си е поела дълбоко дъх, преди небето да заплаче. 
Закапаха първите капки дъжд и старата жена се прибра в къщата. Тъкмо беше седнала да хапне малко супа от коприва, когато чу първите удари по стъклото на прозореца. 
Захвърли лъжицата и веднага затършува в стария бюфет. Измъкна един голям найлон от там и тръгна навън. 

А там бурята вилнееше със страшна сила. Ледените топчета, я удряха яростно, но бабата продължаваше да  върви навела глава, право към найните доматки. Отвори найлона и се опита да го разпъне над стръковете, но вятъра го отскубна от ръцете и и го завихри високо над нея. Опита се да го хване, но не успя. Отиде до заслона и се заоглежда трескаво да използва нещо друго, с което да предпази зеленчуците, но като не видя нищо, падна на колене в калната земя и изплака протяжно. 

Пред разплаканите очи на бабата, градушката унищожи всичко, за което се бе грижила. Унищожи надеждата, унищожи желанието за живот. 

Бурята спря така бързо, както беше дошла. Остана да вали само ситен дъждец, на който пригласяше с тихото си, отчаяно хлипане една съсипана стара жена.